Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
Изгуби ли регистрационния е-мейл?

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията

www.MotoForum.bgКонцентратMoТoТуризъмKлуб пътешественик (Модератор: Tonyco)Тема: Северозападнал пътепис
Страници: [1]   Надолу
Изпечатай
Автор Тема: Северозападнал пътепис  (Прочетена 967 пъти)
0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 929


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« -: февруари 10, 2019, 15:31:22 »

     Така и така е зима и време дал Господ...
     Така и така моторът ми все още е на тезгяха, та не става за каране...
     Така и така данъчните са ни затворили, та трябва с нещо да си уплътнявам времето...
     Така и така недовършени пътеписи при мен бол...
     Та...продължавам да ви тормозя със серията разни пътеписи, от моторизираните пътувания на моя милост!
     Дойде реда и на нещо отпреди доста години, осъществено с легендарния Брус Лий, който реално не е в движение от 2013-та. Както споменавах и на други места - няма какво да се лъжем - спомените от пътувания отпреди Х на брой години отдавна са избледнели и "довършването" е по памет, а в конкретния случай, чисто и просто е "разказ по картинки", но...да се надявам тази година да осъществя разните си планове и да има за какво ново да пиша

     П.п. Да...още нещо, което държа да отбележа - Надявам се да няма засегнати от заглавието на пътеписа! Приемете го като закачка по-скоро! Аз обичам Северозапада, въпреки, че съм роден в Североизтока...


     По простата причина, че се явявам образец за класически мързел и неподражаемо разхвърлян тип, по още по-простата причина, че съм склонен към ретроградност и съм задръстена консерва, по стечение на обстоятелствата мислите ми не текат гладко, а още по-малко пък бързо... Та, поради всичкото гореизброено надявам се няма учудени, че отново пускам някакви бръщолевеници под формата на пътепис, които ще се дописват във времето! А "времето" при мен е мнооооого разтегливо понятие...  И все пак...приятно четене!

      Ден. Ден като ден. Събота... Сив и скучен ден. Работен ден. В нашата фирма, уви, все още не е достигнала мълвата, че работната седмица е на петдневка! Ще достигне. Все някога...

      Изкопчил съм си благоговение свише да си тръгна по обед. "Грандиозните" планове за едноседмично пътуване се бяха свили до един половинчат уикенд. Уви... Фактор за това изигра и недотам пресметнатото финансиране на начинанието, както и факта, че седмица преди пътуването се разболях... Сигурно за стотен път тази година. Краката ми все още трепереха. Все още се чувствах слаб и неукрепнал и някак не се виждах да издържа седмица на мотора, както финансово така и чисто физически!  По-скоро физически!

      Вместо в 12.00 си тръгнах в 12.30, което си беше чиста проба успех като се има предвид, че все нещо супер важно изниква в последния момент и все никой друг освен моя милост не може да го довърши! Направо не повярвах на късмета си този път и побързах да се изнеса с космическа скорост под киселия поглед на "Хър Меджести май бос", преди да се е присетил за нещо супер спешно и неотложно! Врътнах ключа в стартера на раздрънкания бидон, който може и да е имал славно минало, но сега с много фантазия можеше да се нарече кола!  Вършеше ми работа да се придвижвам от точка А до точка Б, което за мен бе напълно задоволително! Двигателя изскимтя отчаяно, пресеца и припука няколко пъти и запали издавайки отчайващи стържести звучи. Катафалката запали, значи пътуването можеше да започне! Оставаше само да ида до гаража, да разтоваря багажа от колата, да я паркирам някъде си, да изкарам мотора, да отида да заредя, да го измия, че всичко беше добило отчайващо еднакъв сив оттенък (то нали много карам напоследък, та....), да напомпя гумите, да отида до нас, да натоварим багажа, да видим как ще овържем шалтетата, че това не го бяхме оттренирали, да се екипираме и да потеглим! Дет се вика има няма два часа и сме тръгнали:) Е да де...аз така и го бях предвидил! Начален час на отпътуване от нас - 14.00. Имаше шанс! В 13.40 си бях пред нас! Паркирах внимателно, оглеждайки се да не ме свали някое от кучетата, че те недолюбваха мотористи, ако и да беше техния стопанин такъв и не беше хич изключено да се озова на земята от засада! Кучетата ги нямаше.... Чудесно! Смъкнах куфарите. Поли ме чакаше в готовност. Нахвърляхме набързо някакъв багаж (така или иначе всеки разполагаше с по един куфар, та можеше да си мятка колкото и какъвто багаж си прецени! Даже и за мотора имаше куфар - в топ касата бях натъпкал всевъзможни жила, ръчки, инструменти, спрей за гуми, масло естествено, че предният път ми се видя, че нещо му мръдна нивото, като всичко това бях уплътнил с двата дъждобрана 5-та употреба, които Поли беше успяла някак да съживи до положение да са горе долу годни за използване)!

       Нещата вървяха по план. Само облаците, които ставаха все повече и все по-черни не ми харесваха. Вярно, че прогнозата си беше гръмотевична, но това не значеше, че задължително трябва да ни вали, нали? Абе нали, нали, ама....нещата с единия куфар се закучиха! Чисто новият куфар, който не бях ползвал никога се оказа незнайно от какво деформиран и след като го отворихме и напълнихме с нужното количество боклуци, просто не даваше никакви признаци, че ще успее да се затвори. Капака и основата на куфара колкото и да натисках и да го сучех, ми се разминаваха с има няма два пръста! Чувствах, че започвам леееееко да се изнервям! Чувствах как по лицето ми започват да се стичат вадички пот. А облаците в далечината се сгъстяваха и приближаваха. Това още повече ме изнервяше, защото бях напълно наясно, че по този километър и двеста метра черен път от нас до селото, завалеше ли, с така натоварения мотор и ТЕЗИ гуми, никога нямаше да се доберем безаварийно до заветния асфалт! Продължавах да суча куфара насам натам, внимавайки все пак да не прекалявам, че да не останем без него! Смъкнах каската, а облаците се сгъстяваха. Резултат с куфара до момента нямаше... Хвърлих с яд якето. Облаците приближаваха... Успеваемост - нулева. Свалих бонето и започнах ядно да попивам облялата ме пот. В далечината засвятка... Натисках куфара... Капака не прилепваше. Вече нямаше какво да свалям от себе си, а облаците приближаваха. Тихичкото псуване се превърна в гръмки майки, лели и баби към създателите на гадното творение, което не искаше да се затвори... Облаците вече бяха над нас... И в този момент.... О, небеса! Иззвъня ми телефона! Служебния!!! С дива ярост измъхнах сатанинското творение от джоба на панталона, избърсах солената пот, която ми пълнеше очите и ми пречеше да видя кой по дяволите ми звъни! Марто... Колега... А нема нужда! Натиснах с все сила червената слушалка и мушнах телефона обратно в джоба. В този момент нещо изпука и куфарът се затвори!  Не можеше да бъде! Не е истина! Сложих проблемният куфар на мотора, овързах шалтетата и бутилката с вода върху топ касата и този път пътуването вече наистина можеше да започне! Все още не беше заваляло, а мен ми беше пределно ясно кой толкова упорито ми звъни. Дори и грам намерение нямах да вдигам... Край! Вече не бях на работа! Вече не бях в Мордор! Вече пътувах!

     Основният баир го минах соло.



     Поли се наложи да повърви пеш, че ме хвана шубе да не се изсипем и да тръгнем с фал старт. В подножието на хълмчето се натоварихме и потеглихме. Карах внимателно и бавно, макар и да ми идеше да отвинтя газта колкото може повече, за да може брулещия вятър да отвее адреналина и лошите чувства, които ме бяха обзели. Стъпихме на асфалта. Минахме традиционно по околовръстното на селото, после за кратко по околовръстното на Софето и директно през Нови искър в посока Искърското дефиле. Засега само светкаше и се чумереше, но не ни беше заваляло, което си беше перфектно!

   

     По дефилето скоро не бях минавал и нямах никаква представа какво е състоянието на пътната настилка, но там така или иначе си карам внимателно, че завоите и джигитите са си доста коварни и непрощаващи! Още ми е пред очите как пролетта една женица със старо рено 5 се завъртя точно пред нас и за да не ни удари (или просто по рефлекс някакъв) сви и скочи в дерето! И понеже аз нямах никакво намерение да напускам границите на пътя просто карам с разумна скорост. Още повече, че задната гума беше от култовата марка Шинко, пък да не говорим, че я бях смъкнал от старото кавазаки, което от три години стои под навеса на двора и гумата несъмнено беше добила свойствата и вида на истинска пластмаса... Абе...каквото и да си говорим - гумата беше на години и с вид, аха аха да започне да придобива антикварна стойност... Няма значение де. За скептиците ще побързам да отбележа, че гумата се държа чудесно през целия път. Държа се поносимо дори и на мокра настилка, от което аз бях доволно изненадан! Очаквах при евентуално каране в дъжд да сме неуправляеми като сал със скършено платно в бурен океан! Е...не беше така!

     По живо по здраво и в приповдигнато настроение стигнахме гара Лакатник. Бях решил да хванем пътчето през Миланово и през него да прекосим планината. Петрохан го бях оставил за на връщане. (То вярно Петрохан си беше като черешката на тортата с лунните кратери и пясъка дето ги има в неограничени количества, но...за това по натам)!

     Свихме от главния път и се закатерихме по серпентините над Лакатник.



     Както отбелязах вече - настроението беше на висота, километрите от София достатъчно много, за да не може вече никой да ме върне, движението в този участък традиционно рехаво... С две думи-красота! Я, то било една дума де, ама карай....

     Прехвърлихме благополучно планината. Преборихме се успешно с пясъка и нулевата видимост по завоите, с червения кадет, белия голф и лелката с ръчната количка,



които упорито не ни пускаха да ги изпреварим, преминахме като на парад през Горна и Долна Бела речка и се включихме в главния път - Вършец-Монтана. Магистрата Лондон-Калкута беше твърде далеч и не на път, така че се задоволявахме с каквото беше дал Господ... В случая чудесните хаотично изрязани правоъгълничета по пътя Вършец-Монтана. В първия момент се чудех защо колата в далечината така странно криволичи по пътя докато и ние не се натъкнахме на творениято на родното местно пътно управление. Брус Лий (така Гошо преди време кръсти странното ни превозно средство) имаше склонност към притропване и прихлопване и издаване на редица специфични скърцащо-пукащи звучи, които сега подскачайки по изрезките и неравностите по пътя се чуваха в цялото си великолепие! Ама майната му! Нямаше да се ядосваме за глупости я! В крайна сметка този път явно е прокарван и асфалтиран по времето на младия Тодор Живков, после е позакърпен по времето на откриването на завода за полупроводници (за цели догодина) и оттам насетне някой целенасочено и методично е прибирал отпуснатите средства по програма Фар, Мар, Сапард, Гепард и сродните им, като се задоволяваше да изрязва скучни правоъгълни фигури в асфалта в ранна пролет, които да запълва в късна есен, за да може напролет отново да има какво да се изрязва...



Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 929


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #1 -: февруари 10, 2019, 15:32:54 »

     Та подрусквахме се доволно, преминавахме през все по-отчайващо изглеждащи селца



които ми беше болно да гледам... Ебаси разрухата! Безлюдни и оглозгани села, а са само на някакви си 70-80 км от столицата на страната! Отчайваща работа! Сетих се за теорията, че характеризирането на една страна като "страна от третия свят" е по признаци, основният, от които е, че има огромно диференциация между провинция и столица и обикновено от една трета до половината население на страната живее там! Е....май можехме да минем за страна от третия свят... Ама поне банани да имаше, та да сме типична бананова република! Няма що-царе сме на разрухата! Скоро си ходих и по моя край, който е в друга част на България... Селото, в което живеят родителите ми е почти на 100% циганско. Училището е закрито. Поща няма от години. Квартален също. Кмета е "от града" с 360 лв заплата.В двата "магазина", които понякога работят, а понякога не, стоките могат да се преброят на пръстите на двете ръце...

    И така в неособено радостни мисли неусетно стигнахме Монтана. Монтана я минахме транзит. То Монтана обикновено го минавам транзит, даже не си спомням дали въобще съм спирал някога в града! Не, че нещо към града и монтанчани, но все така се случваше. Все дестинацията беше друга и все времето не стигаше! И сега нямаше да спрем, още повече, че от задната седалка нямаше признаци за желание за спиране (апропо, кога ли ще се "цивилизовам" да си купя едни разговорни). Традиционно имахме да гоним още доста път и традиционно времето ни притискаше така че отпрашихме по вече перфектния път за Видин.



     Времето продължаваше да се мръщи, но някак успявахме да се движим по ръба на дъжда. От време на време заръмяваше, случвахме и на мокри участъци от пътя, но само толкова. Като цяло времето, както обикновено, беше с нас!

    Щеше ми се някъде да поспрем да отморим малко, че нещо започвах да се схващам (липсата на редовно каране си казваше думата), пък и нямах нищо против на едно следобно кафе.  Пасажерът ми предполагам също. Спряхме на същият Лукойл насред нищото, на който миналата година с Явор се крихме от пороя, който ни застигна на път за събора във Видин. Това беше едно от най-кошмарните ми пътувания! Отново закъснявахме, защото аз естествено пак бях на работа до никое време, а на всичкото отгоре Явор трябваше да ме вози, тъй като отново правех три в едно или шест в две или там каквото и да го кажете. Моторът ми беше във Видин та намерих сгоден случай да си го прибера наред с посещението на видинския събор и виждането ни с небезизвестния видински Гошо! То дотук добре, но аз изпитвам истински ужас, в редките случаи, когато ми се налагаше някой да ме вози! И то ужас по принцип, а не само да ме вози на мотор! А сега като прибавим това, че и ни валеше, че и мотора на Явор е все пак В-Макс и набира убийствено особено в очите на пасажера на задната седалка.... Хехехе... Още си спомням как "изправях" завоите на Петрохан! Тогава как не бях набит и изхвърлен да се прибирам на стоп-нямам обяснение!

    Та кацнахме в крайна сметка на същата бензинджийница като миналата година (айде да го кажем по по-друг начин - то просто по тези ширини няма и къде да отбиеш за кафе-крайпътни заведения почти няма, селските хоремази не са ми тръпка нещо, бензиностанциите също са кът!)



    Ето ме тук с бодра крачка след като установих, че моторът даде разход до момента...4.2/100! Не е за вярване нали? Е, не е! И аз не повярвах, честно казано, но джоба ми се чувстваше добре от подобен факт, безспорно!



    И да не помислите, че ще говоря по тоя ретро телефон? Амииии....Няма такова нещо! Отново смятам разхода. Вече с технически средства!
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 929


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #2 -: февруари 10, 2019, 15:34:23 »

     Поседяхме, каквото поседяхме и поехме по перфектния и пуст път!



     Облаците ту се приближаваха и аха аха да завали, ту се отдалечаваха давайки шанс на плахото слънце да поизсуши мокрите участъци от асфалта. В интерес на истината ни понаръси няколко пъти, но нищо фатално! Все пак не бяхме и от захар де... Както се оказа през цялото ни пътуване неизменен и близък спътник ни бяха именно сивите дъждовни облаци! Ебаси и спътника, няма що...

    Населените места, които подминавахме изглеждаха зловещо...и тъжно. Тук таме край пътя се виждаха скелетите на някогашни производствени сгради, стари бензиностанции и какво ли още не, оглозгани до кокал от хлебарките (г-н Кънчев от Българския хелзински комитет може да ходи да се гръмне или по-добре да дойде да живее в някое от множеството отчайващо оглозгани села в района, а не да реве само за правата на циганите, опс...пардон ромовете в БГ)







   Аз имах някакъв поглед над региона, но виждах как Поли все по-здраво се е вкопчила в мен минавайки през мегданите на разни поселища, досущ като излезли от ранното средновековие! А погледите... Ах погледите впити в нас...Хехехе... Сещах се как шефът ми обясняваше при едно от служебните му ходения до Видин "...и има едно село (Арчар подозирам)...и един баир....завой....там...нали се сещаш....хмммм......само се молех да не ми стане нещо на колата и да спре насред селото, че сигурно и кокалите ми нямаше да открият)" Хехехе.... Мдааа...за жалост има истина в думите му. Все пак прекосявахме най-бедният и западнал регион на обединена Европа. Факт, който уви явно не прави впечатление на никого! То не знам и има ли нещо изобщо, което наистина има силата да ни разтърси и да направим нещо да изплуваме от летаргията, да направим нещо да изплуваме от блатото, в което доволно си цапуркаме! Или неизменно стигаме до извода, че решенията за изход са две- Терминал 1 и Терминал 2 на мижавото софийско летище....

   Преминахме през град (WTF?) Димово, подскачайки по неравният паваж и убийствените бабуни! Слушах с болка изтормозеното хлопане на мотора, с усмивка се сетих как миналата година с Явор буквално прелетяхме над един от легналите полицаи с Ве Макса, щото в момента, в който прозрях, че той не видя бабуната и докато успея да изрека каквото и да е, ние с потресаващ грохот и подскачане се приземихме от другата и страна! Как не изпаднах нямам обяснение! Как не потрошихме окачването също нямам обяснение като се има предвид, че и двамата не сме категория муха, да не кажа, че аз съм по-скоро в благата борческа категория "ленив хипопотам"...

    В далечината се появиха силуетите на къщите в Дунавци. Наближавахме Видин. тъкмо да си го помисля и чух от задната седалка "Това ли е Видин? Ужас! Гошо тук ли живее?" Хахахах.....охохохо....недей така! Недей, че Гошо ще подскочи като му кажа! Видин е град. Красив град при това, чух се, че изричам нещо позитивно за региона! Видин наистина е един от хубавите български градове или поне на мен ми харесва. Сега друг е въпроса, че ако беше от другата страна на голямата река или на 60 км на запад, щеше да е и много по-добре икономически, но....съдба.
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 929


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #3 -: февруари 10, 2019, 15:36:00 »

     Навлизахме във Видин. Първоначалната идея беше да се отбием да пием по едно (кафе, че каквито сме пиячи) с Гошо, но с оглед на плачевното ни темпо сякаш леееекичко се разубеждавах. Че оттук си имахме още път до границата, пък и после до Долни Милановац не беше малко, а и след това трябваше да стигнем до къмпинг Голубац що годе по светло. Все пак имахме палатка да разпъваме и то палатка, която не беше от най-простите за разпъване (то на мен све ми е сложно де, ама това е друга тема....), както се оказа при единствената ни суха тренировка в двора вкъщи. А палатката беше някаква супер, дупер, хипер и прочие. Бях я купувал за неосъщественото ни пътуване до Нордкап с ясната идея да е лека, необемна, качествена и държелива на студ и дъжд... От тогава прашасваше върху гардероба и чакаше по-добри времена... Е, поради липса на по-добри времена решихме да я ползваме поне из околните райони:). В последствие се оказа, че и Гошо по същото време не е бил във Видин, а е море/реко/язовироплавал с любимата си лодка нейде из района, така че нямаше прецакани от транзитното ни преминаване през региона...

    Наред с красивите крайдунавски поля



взеха да се появяват и такива крайпътни феномени







    Всичко наоколо имаше атмосфера. Имаше дух. Имаше специфична визия. Всичко сякаш крещеше и ти навираше нахално в лицето духа! Духа на "ромале чавале"... Да бе филм на Кустурица да му се радваш, а тоооо....

    Естествено имаше и нещо градивно. Градежът на ето тази църква



    Винаги съм се чудил чия е, каква е и за чий е цвъкната точно в индустриалната зона на града... Православна надали е съдейки по архитектурата, а и някой да е чувал за градеж на православен храм напоследък по нашите земи? Въобще за градеж на нещо различно от молове...

    Подминахме Видин по околомръсното и отпрашихме към Брегово. Отпрашихме силно казано, но все пак верният кон без никакви ядове си поддържаше 120 по скучният и пуст път към западната ни граница. Тук е моментът да вметна (вероятно за пореден път) как се запознахме с Гошо от Видин преди години. Гошо беше пуснал някаква тема за някакво изкилиферчено и смахнато пътуване в Турция, на което никой не му се беше вързал разбира се. Хвърляйки поглед по диагонал на темите във форума, идеята ми се видя примамлива.. Естествено не се познавахме. Естествено Гошо план нямаше. Естествено не беше лошо да се запознаем преди това и да нахвърляме някакви груби щрихи на пътуването. Чухме се и се разбрахме прибирайки се от Београд в София да мина през Видин. Кога ще се видим?-пита Гошо. По обед - отговарям точно и изчерпателно аз. А къде?-питам да не остана назад и аз. Е къде? На OMV-то... А на кое OMV-питам наивно аз. Е как на кое-то във Видин е само едно, ще го намериш... хехехе.... След което аз му го върнах като на въпросната бензинджийница разпънах една ми ти карта на Турция голяма като плажна хавлия, по която в рамките на минута (няма и толкоз) пошарихме с пръсти насам натам, почесохме се по умните кратуни, боднахме една среща "в четвъртък на магистралата" и приключихме с организацията... Мдааа....организирани типове сме ние.....

    На границата времето беше спряло... Нашите традиционно бяха кисели и мудни. Задаваха тъпи въпроси, ние давахме тъпи отговори ухилени като дебили... За зла беда обаче случихме на върло кисела митничарка от сръбска страна и въпреки всичките опити на колегата и да ни пробута да минем по-бързо, не ни огря.... То не бе киснене, не бе приказки за времето, за мотора (всички митничари очевидно си мислят, че разбират много от модели и коне и разход и прочие, не знам защо). Направихме неистови опити да обясним на "нашия човек" къде точно мислим да ходим и да спим довечера, а той до последно твърдеше, че такова населено място в неговата страна няма! Е кааааак бе, човек? Как да няма? Ти в часовете по география къде си спал-привидно любезно му се сопвах аз. Н-Я-М-А - натъртваше митничаря! Ти кого лъжеш, бре? И какво вика ми обясняваш, че било на Дунав? Къде са ви въдиците като отивате на риболов на това несъществуващо място? Ама....чакай, чакай, аз не съм казал, че отиваме на риба! Аз не съм рибар! Ииииии брееееее-разлюти се митничаря-уж вика отивате на Дунава, палатка носите, а въдици нямате! Носим, брате, носим, а въдици не носим, щото ще си купим риба от Милановац! Що ни е да я ловим, да си губим времето....

    От тъпия спор ни измъкна "киселата", която се задоволи само с това да пита "имаме ли нещо да приявиме", хвърли ни паспортите обратно и ни "маршира" с яден жест в неопределена западна посока! В същият момент ми извъня телефона! Служебния....
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 929


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #4 -: февруари 10, 2019, 15:37:49 »

     Ненавиждам да ми звъни телефона, когато пътувам! Особено служебния! Всъщност, колкото и архаично и задръстено да звучи, не обичам да ми звъни телефона въобще! Колко хубаво беше едно време – звъниш по телефон с шайба, ако евентуално родителите ти не са я скрили, именно за да не звъниш и по телефон със жица, чакаш баба ти Славка да спре да реди клюки с колежките (щото и телефонът ти е дуплекс), та да можеш да се чуеш с бай ти Митьо, да излезете да изпафкате по цигарка...

     Та звъни ми значи телефона. Вдигам, въпреки че ми иде да го изтрескам в земята! Здравей, аз съм Миро! Здраво Миро! – с ентусиазъм отговаря моя милост, щото може пък да е оня Миро – Майстор Миро с плескавиците! Да, бе да....надай се! Просто Миро! Клиент Миро! Имам вика проблем! Миро, мъдро заключава моя милост – всички имаме проблеми, не се коркай! Мен ме няма в Мордор! Да де, а аз – вика – сега какво да правя като те няма?! Е, а де!? Човек ще си помисли, че съм саде един единствен и незаменим в милионната ни столица! Пращам Миро да тъсри решение на проблемите си на местно ниво, а аз за пореден път се заричам да не вдигам (особено на непознати номера) докато отмарям...

     Отлепяме от граничния пункт и съсвесм след кратко навлизаме в онова мнооого китно село в Сърбия – Кобишница.





    Не помня кой, но скоро някой ми развиваше теории, че селото било китно, живо и богато, щото там живеели сръбски цигани видиш ли! Дрън-дрън... Глупости на тъкалета! Че то и по нашите села живеят цигани, ама визията няма нищо общо с Кобишница – ай няма какво да се лъжем...

    Подминаваме Кобишница транзит. За кратко спираме в Неготин. Не знам кой го е кръстил така пустият му и Неготин, но за тези дето не сте били по тези земи, мога да ви уверя с чиста съвест, че в името му няма капка истина! Как ще да е НЕ готин, като е абсолютно готин провинциален сръбски град! Винаги, когато минавам оттук спирам, макар и за малко! Доставя ми наслада определено! Имам си такива местенца (не само в Сърбия), на които колкото и да бързам и да не съм на кеф нещо или да вали, или каквото и да било друго, винаги спирам тардиционно, па макар и за кратко. Та тръгваме значи от Неготин и на изхода на града нещо се омотавам и вместо пътя за Долни Милановац (друго любимо ми място), хващаме пътя за Зайчар. Не, че имам нещо против да отскочим и до Зайчар, ама това някак съм го оставил за утрешния ден в програмата. Днес гонехме Милановац и после по оня китния път край голямата течаща река да достигнем по светло по възможност до къмпинга, който бяхме заплюли – „Тома“ в  Голубац.



     Нямаме избор освен да се вратим. Покарваме каквото покарваме в южна посока и на първата изпречила ни се отбивка, правя обратен. Ще има ли поне едно пътуване, в което да не объркам пътя и да не се изгубя? Ще има ли?...

     Хващаме вярната посока. Пътят става доста по-тесен и смотан, но за сметка на това природата компенсираше.
 


     В един момент балканските реалности взеха превес и пътят си стана откровен офроуд! Аз, естествено, не съм заобичал офроуда междувременно и почвам да редя китни, цветисти и разнообразни пожелания към всичкото пътноподдържане в региона. Да де, ама и да редя и да не – все тая – нещата са си такива! „Тука е така!“ – все се сещам за култовата реплика на Стратиев от „ Врабците през октомври“... Оттам всъщност е и израза за магистралата „Лондон-Калкута“, който често използвам. Гледайки обаче жалката картинка на нещото като път, ако приемем,
че наистина сме обяздили тая глобална магистрала, значи вероятно сме мноооого близо до Калкута! То не бе кръпки, то не бе дупки, то не бе екзотична настилка, видиш ли...





     За сметка на това селцата продължават да са традиционно китни. Продължавам да цъкам и се дивя на селския цветен бит, ако и да съм минавал от тук доста пъти преди това. Тези гледки никога не могат да ми омръзнат и никога няма да спра да се сещам за жалкия облик на 90% от нашенските села...





     Постепенно подминаваме превала и започваме да се спускаме към Клокочевац – селото, при което ще стъпим на главния път за Милановац. Тук целият район е осеян с ей такива съоръжения, чиято цел не е просто да одимяват орталъка, а да произвеждат дървени въглища. Тъй де – все пак Сърбия е меката на роштиля! Тая скара си иска гориво! Все съм минавал транзит край подобните съоръжения, но този път съм се зарекъл, че ще спрем на някое сгодно място и естествено такова не липсва.

     Спираме на широката отбивка, хем да поотморим, хем да позяпаме, хем да направя една бърза проверка да не сме затрили половината багаж по тоя изпитателен полигон, по който доволно подскачахме допреди малко.



    Правим няколко фотоса от почтително разстояние, но понеже жива душа не се мярка, решаваме все пак да огледаме и снимаме отблизо. Не съм наясно каква точно е технологията, но изглежда интересно и мнооого пушещо!



     Гледам следващата снимка и се чудя „Те такъв исполин ли е пустият му Брус Лий, или Поли нещо не е дорасла?“ Не бре...много багаж има – затуй ще да е:) Апропо, понеже за Поли какво друго да кажа, освен, че вече не ще да се вози на мотора ( а и минаха и мераците да управлява сякаш), ще взема да споделя няколко изречения за изстрадалия Брус Лий. Брус Лий е дъртофел, почти като мен, айде да е малко по-млад, ама е нейде към 1987 година, което за МПС си е ехееее....нали! Един ден нещо скучаех и си нямах друга работа та отворих мобилето и хоп – Брус Лий! Викам си супер мотор за ходене до магазина и возене в близките околия у наше село! Да де, ама като повечето ми планове и мераци, касаещи МПС-тата, които придобивам – една я мислихме, друга излезе. Той завалията си беше яко изстрадало добиче, но мен нещо ми легна на сърце и реших, че мога да го ползвам и като „далекобоен кораб“. Купих му едни куфари, пробвах(ме) да го сервизираме малко от малко, че освен всичко друго беше блъскан челно и естествено с яко крива предница – криви и течащи колове, крива джанта, криви дискове, криво кормило, счупен преден спойлер, счупена слюда, пукнат фар, скъсен калник... Сево свърши основната работа по изправянето на предницата, аз му намерих фар, „яйце“ и слюда, бат Ради му попреправи ел. инсталацията, че там някой беше творил, творил, творил и на няколко пъти щях да се запаля. Отделно от всичко това имаше проблем с едната бобина и в дъжд работеше онли на два цилиндъра и беше голяма веселба – не вървеше, но за сметка на това гореше яко, или по-точно миришеше зверски на бензин, докато измъчвах горките два работещи цилиндъра да придвижват мен хипопотама със стоте кила багаж дето обичайно превозвах в куфарите. Смених и бобината и кабелите, а калника подлепих и удължих с туба от минерална вода, че иначе всичката гняс минаваше отнякъде някакси и правеше мазало на слюдата на каската ми баш! После бат Драго Шадоа смени съединителя, че яко приплъзваше, както и маслото и получих (почти) чисто нов мотор за пътешестване! Нещото, което му остана беше леките, но постоянни вибрации в кормилото (сменихме и лагерите на трипътника, но все таки без особена промяна), които при отпускане на здравата хватка, с която го държах постепенно се засилваха докато изпадаха в резонанс, така че никакво чесане и пускане на кормилото, за да не ида в трънките. Впрочем дразнещо, но някак бях привикнал и не ми правеше впечатление. Другото дразнещо беше, че постоянно покапваше масло от някакъв скапан семеринг на някакъв си там вал, който в движение редовно ми омасляваше левия ботуш, но се бях зарекъл, че двигател няма да цепя заради някакво си там покапване! Като изключим това (а...имаше и някакъв анормален луфт в кардана, но за хилядите километри, които изминах с тоя мотор, тоя луфт така и не се увеличи) – моторът си беше пушка! Хехехе – ще кажете ква е тая гробница, за каква пушка ми говориш?! Ми...въпрос на вкус и цветоусещане! С тоя мотор съм обикалял къде ли не по околните страни, без да съм имал особени притеснения от каквото и да било! Винаги е палил от четвърт, без грам да преувеличавам. Това ми е досега най-безпроблемно и винаги палещия мотор, който съм имал! Случвало ми се е след половин година седене, да му сложа акумулатора, през това време да му пусна карбовете да се понапълнят и бръм-пали, без колебания, пушене, прихълцване или каквото и да било друго! О да....и може би най-важното – разход с три куфара и пасажер между 4.2 и 5.5/100!!! Е, няма такъв разход на такъв клас олдтаймер! Все пак говорим за 900 кубика, 4 цилиндъра, 4 карбуратора, 100 коня. А, повярвайте ми, особено, когато бензинът в Турция чинеше нейде към 3.50 лв за литър факторът разход си ми беше фактор...



     Всъщност, сега като гледам и се сещам, че в последствие Колйо пребоядиса спойлера да е в разцветките на останалите пластмасарии, както и моя милост намери отнякъде цял калник, който също беше надлежно пребоядисан и монтиран. Както казваше Явор – вземи го махни тоя изстрадал мотор, че ме е срам да го гледам, ама пусто мен си ми легна на сърце и си ми вършеше хубава работа! Както казах вече – въпрос на светоусещане!
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 929


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #5 -: февруари 12, 2019, 17:29:48 »

     Изоставихме пушлявещите съоръжения, щото то от тоя дим освен да ни се дояде плескавица, друго нямаше как да се получи, а тук можехме само да се облизваме, та....отпрашихме напред. Долни Милановац беше близко. Съвсем скоро излязохме на голямата вода. Следващите 50-60 км до Голубац щяхме да караме по красивия крайдунавски път.





     Ще кажете какво толкова има в Долни Милановац, че все за него говоря и (преди) много често ходех. Реално нищо особено. Малко градче на брега на Дунав, разположено баш на един широооок завой на реката, с добре направен и поддържан крайречен парк, няколко кръчмета, няколко къщи за гости, няколко (скъпи) хотела и планини надвесени над града. Няма да забравя как Гошо подведен от моите приказки за Милановац беше отскочил дотам (все пак му е доста по в района отколкото на мен), беше ял два кроасана на една пейка в парка и се беше прибрал. Гошо е възпитан човек все пак и няма да си каже, но съм убеден, че ми се е чудил (меко казано) на шантавия акъл какво толкоз чак пък да намирам в това място та да го препоръчвам наляво и надясно... Знам ли...всеки мисля си има такива места дето са му тръпка и слабост, ако и да са нищо особено! За мен такива са Власинското езеро, Долни Милановац, Сурдулица, Берово в Македония, Митровица в Косово, Егер и Сентендре в Унгария и ред други знайни и незнайни...

     След като утоляваме кулинарните си страсти и правим традиционния тегел на градчето, отново поемаме по крайбрежния път в посока къмпинг Тома в Голубац. Незнайно защо, но бяхме решили този път да спим на палатка, въпреки дъждовната прогноза! Не сме къмпингари по принцип, не е и защото сме нямали 40-50 лв за хотел, просто някаква моментна приумица! И понеже в тази част на Сърбия къмпинзите са дефицит като банани по соца, попиваме инфо от мотофорумите, където няколко човека споменават за въпросния къмпинг, който на всичкото отгоре и в сайта му пише „че ради“, че е цветя и рози, че има кръчмичка и плаж и какви ли не още благини, но затова по-натам...



     Пътят е наистина много живописен! На повечето места върви почти по самия бряг, има тунели, мостове, завои, гледка – всичко необходимо за един средностатистически моторист. В никакъв случай не се оплакваме. В никакъв случай и не закъсняваме, което е обичайното ни състояние при пътуване.



     Съвсем в човешко време и по светло пристигаме във въпросния къмпинг Тома, в чиито сайт пише, че е в Голубац, но реално е на поне 5-6 км преди! Както всички много добре си го знаем на Балканите това дето го пише не е задължително да е това, което е! Настаняваме се благополучно в къмпинга и започваме да се борим с разпъването на палатката, че времето е аха аха да завали всеки момент. Естествено сме взели най-сложната за разпъване палатка и борбата е неистово жестока! В крайна сметка след много майки, лели и пот, успяваме да се преборим с въпросното съоръжение, нахвърляме багажа вътре и е време да се огледаме из района, както и да вземем да си платим дължимото, на двамата силно съмнителни собственици.
     Кръчма естествено няма, банята е в трагично клонящо към плачевно състояние – без врати и топла вода, а „любезните“ домакини ни информират, че можем да похапнем на 3 километра надолу по пътя, в кръчма, която естествено също е тяхна! Това хубаво, но с оглед очертаващата се силно дъждовна вечер и с оглед на откритото ни превозно средство преживяването нямаше да е от най-приятните! Щеше да ни вали дъжда и да се приберем като мокри котета у студената и влажна палатка. Съвсем друга беше представата ни за приятно прекарана вечер, но...както обичайно се случва по тези ширини „совите не са това, което са“... Накрая се оказва, че любезните домакини не могат да ни върнат ресто в сръбски пари, просто защото нямат такива (ебаси ебасито и казуса – предлагат ни или румънски леи, или връщане на ресто утре!) Избираме утрето като опция, щото за чий са ни тея румънски леи и палим мотора преди да е заваляло да се примъкнем към единственото място в района (според любезните), където можем да похапнем и пием по бира.

     Естествено се замъкваме към въпросната кафана и ха – каква изненада! Тъкмо се разполагаме и плисва пороен летен дъжд. Ще вечеряме дълго и напоително, защото твърдо съм решен, докато не спре дъжда да не тръгваме обратно!

     Валя цяла нощ! Имах известни притеснения хипер, супер, дупер палатката дали няма да пропусне отнякъде, но тя излезе желязна-нито капка отникъде! Спахме комфортно и на сухо, докато навън се вихреше дъждовната стихия!

     Сутринта се измъкваме плахо навън, но дъжда вече е отминал и се очертава приятен и слънчев ден. През нощта са се появили съседи, които си спят на покрива на возилото си. Ми...имат покрив – спят върху него. Ние като нямаме покрив – спим в палатка на земята! Хехехе...



   Естествено, намират се и други като нас дето са си разпънали палатки насред поляната! Всъщност, ако трябва да сме коректни – домакините ни предложиха и вариант да си наемем бунгало, като тези дето се виждат на снимката зад джипките, но в крайна сметка нас идеята си ни беше да спим на палатака! Иначе за какво бяхме помъкнали целия тоя катун? Че палатка, че шалтета, че спални чували, че надуваеми възглавници. Ми така де! На 3 години веднъж можеше да ни се случва, но си имахме всичко необходимо!



     Ето я и супер, дупер палатката, от която наистина останахме доволни! Досега май я бяхме разпъвали единствено вкъщи на двора, колкото да се ориентираме как точно трябва да се случват нещата...



    Прави ни впечатление, че има доста ентусиасти с колелета. Винаги много съм се кефил на такива, може би точно, защото аз никога нямаше да бъда като тях! Последно колело бях карал преди много години и с триста зора бях навъртял 60 км за един ден и после дни наред не знаех на кой свят се намирам, след което подарих рязко и двете колелета, които имах и реших, че съм твърде стар (и мързелив) за подобни приключения. Което не пречеше по никакъв начин, да разбирам напълно тези дето кръстосваха света на две колела със собствена тяга и да им се възхищавам за концепцията на пътуване.



     Времето, както вече имах удоволствието да споделя се очертаваше разкошно, а и гледката към Дунав беше пленителна! Тоя къмпинг друго може и да нямаше, но гледка определено предлагаше!



     Не си даваме зор, щото замисълът си ни беше нещо като полу уикенд без особена цел и посока, още повече, че на всичките места през които минахме вчера и се очертаваше да посетим днес, бяхме вече ходили. Дестинацията беше близка и позната с две думи. Та не си даваме зор, значи, но все пак започваме лека полека да сгъваме катуна, че то тук и кафе няма даже къде да пием, а ние сме от хората, дето без ракия можем, ама без сутрешно кафе...пази Боже!

     Товарим се, казваме едно бързо довижденя на домакините, като не пропускаме да си заберем неполученото вчера ресто! Странна работа! Това е една от поредицата случки, когато местен и то местен развиващ някакъв вид бизнес, няма (или не иска да има) местна валута! Значи бай ти Фори можеше да си направи труда да смени сръбски пари, а господа бизнесмените ще ми връщат леи...
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 929


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #6 -: февруари 12, 2019, 21:46:49 »

     Поемаме по разкошното крайдунавско трасе, което вече се е поотекло и почти изсъхнало. Ако не друго – днес поне на време щяхме да случим! Не, че вчера не случихме? Всъщност, заваля баш като бяхме в кръчмата, после спря като по поръчка да можем да се приберем и цяла нощ се излива всемирния потоп. Днес вече нямаше и помен от дъждовни облаци, което естествено само можеше да ни радва...



     Отново се възползваме от снощната кафана, но този път сме скромни – по едно бързо кафе за отскок, че мислим да не се заседяваме особено...



    Отново поемаме срещу течението на реката. Прехласваме се от природните красоти, което е и причината да не си давам много много зор, демек карам пенсионерската. Апропо, напоследък се хващам все по-често да карам лежерно и заспало досущ като пенсионер не бързащ за никъде. Може би и затова скъсих дневните дистанции, които залагам при пътуване, може би просто ми дойде времето да съзерцавам повечко околните дадености, отколкото да натискам педала (навивам масура) на газта. Аз и никога не съм се имал за особено талантлив шофьор, просто преди карах бързо, гонех време и постижения, карах почти и напълно заспал на мотора, случвало ми се е да получавам топлинен удар в движение, случвало се е да докарвам топлинен удар на пасажера си в движение, случвало се е да карам безразсъдно и малоумно... Случвало се е, да. Все още разправям една случка, на която вече и аз цъкам и си се чудя на акъла, но тогава вероятно съм гледал света през друга призма. Бяхме затръгвали за Белград и естествено закъснявахме от разчетения график, естествено имахме и някаква тъпа резервация за хостел, който пък накрая се оказа, че са закрили две седмици преди нашето пристигане, та изгоряхме и с едни пари там, та значи тъкмо стъпихме на магистралата след Ниш и като запука един ми ти дъжд...ама дъжд ти казвам – пелена от дъжд! Нищо се не види, никакви изгледи да спре скоро, а ние и няма къде да спрем да се скрием на сухо, щото магистралата си е през полето нали. Тя па и една магистрала, знаете я! Коловози, коловози и до тях още коловози! И като се напълниха с вода тея ми ти коловози – мани, мани... Та карах, каквото карах внимателно, ама то пусто нищо се не види, от коловозите постоянно ходим тук насам, ту натам, дъждобрани естествено не носехме, щото сме над нещата, та като ми падна пердето и като заковах на 180 ( той реално мотора горе долу толкова си може), та отпуснах хватката чак на входа на Белград! Пълна кретения!...

     За сметка на това сега я карахме яваш-яваш и се кефехме на природата и на ееееей там в дъното къде е – крепостта Голубац.



     За нула време пристигнахме до крепостта, за която (ха, каква изненада), естествено не си бях направил труда да прочета нищо! Ми така де – руини някакви си... Както казах в една друга история – имало там един владетел дето наредил да му направят крепост и т.н. Ако нещо в руините от миналото можеше да ме впечатли беше или величествен изглед, за който имах очи и не ми трябваше инфо от нета, или архитектурата на дадено съоръжение (нещо, което можех да си видя и преценя и сам без помощта на Чичко Гугъл) Та...с две думи традиционно нищо не знаехме за културната спирка по маршрута ни, освен подозренията, че в някакъв етап от миналото е била българска крепост вероятно, а глобално погледнато е на някой македонски владетел, щото знаете – няма нещо по тая земя дето да няма македонски корени! Питайте македонците като не вярвате:)



     Паркираме се на една отбивка преди самата крепост като избираме опцията да се поразтъпчем дотам, попивайки впечатления, както и възможността за някоя друга снимка от някакъв по-различен ракурс.

     Правим снимки естествено, като разбира се, първата такава е на мотора. Същинско грозно пате! Купих го с идеята да ходя за лимонада до селския хоремаг с него, пък го подкарах по знайни и незнайни чукари. Беше ми слабост тоя мотор! Беше ми слабост без да мога да дам логично обяснение по въпроса...



     Но...стига толкова с пустия му Брус Лий – да се насладим на крепостта!



     А крепостта си е величествена – две мнения по въпроса няма! Част от нея си е построена буквално във водите на Дунав! Красиво и застинало величие на едни отминали времена!
 


     Тя архитектурата си е архитектура – в древността определено са строили доста по-качествено от съвременните строители като Бай Миле енд Аверите Строй. Той и Уста Кольо Фичето не е бил дипломиран инженер, но нещата му не са мръднали с течение на годините! Но не за това иде реч – цъкам и се чудя не на друго, а на съвременните пътни строители дето са прокарали крайречния път точно през бившите порти на крепостта – освен, че е тясно и рисково, но и така все ми се струва, че се руши и крепостната стена лека полека от вибрациите на тежките возила. Понеже коментирам на глас, Поли не пропуска да ме сръчка да гледам величието на древното съоръжение, а не да размишлявам над кухата тема какво ли би станало ако два тира се заклещят баш в теснината... Мигом се сещам как преди години бяхме завели Шефа във Венеция. Вървим ние надлъж и нашир и попиваме култура и венециански красоти, а Шефа току зачезва и се налага да го подбираме, че да не го затрием. Шефа е вперил поглед в някакви трапове по и без това почти липсващите улички. Шефа цъка и живо се вълнува от полагането на съвсем съвременен тръбопровод, в съвсем съвременни улични разкопки! Шефа и сега да го питаш какво е запомнил от Венеция, просторно ще ти обясни как видиш ли, венецианското ВиК полага тръбите и каква технология за спойка използва...



     Полюбуваме се каквото се полюбуваме на старините на Голубац, но все си ни тегли към естествените природни красоти – към голямата, величествена, течаща вода – Дунав!



    Помотаваме се още малко по старините и тъй като няма кой знае какво по-различно и ново да видим още, просто се насочваме към паркирания Брус Лий. Ще продължаваме напред! Е, продължаваме...
Активен
mimom
ниво 4
****
Неактивен Неактивен

Мотор: Yamaha FJR 1300; Honda VF700C Super Magna; Honda Hornet 600; Suzuki Bandit 250
Публикации: 294



Ел. поща
« Отговор #7 -: февруари 12, 2019, 22:37:26 »

Благодаря за удоволствието, което ми доставя творбата ти. Много образно описание, с невероятно чувство за хумор и прекрасни фотографии. Не зная с какво се занимаваш, но според моето скромно мнение, определено имаш талант!! С нетърпение очаквам следващите "епизоди"! Mad apl rulez1
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 929


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #8 -: февруари 13, 2019, 10:12:10 »

     Благодаря за интереса:)
     Занивамав се със скучна, прозаична занаятчийска работа...уви.
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 929


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #9 -: февруари 13, 2019, 10:13:27 »

     Всъщност, Голубац ни се явяваше и повратната точка на това минипътуване. По-натам нямаше да ходим! За миг се изкуших от идеята да мръднем до Велико Градище – едно доста живо и също легнало ни на сърце крайдунавско градче, но...оставяме го за друг път! Комай много натам отивахме и нямаше да смогнем с прибирането в човешко време. А и имахме идея да поспрем в Зайчар и в Магурата да влезем, и в Белоградчик да посетим крепостта. Въобще, само да съм чул, че Фори е онли кулинарен рокер! Хехехе...

     Маршрутът наобратно съм го избрал да е различен в голямата си част, от този, по който дойдохме. Не, че имам нещо против живописния крайречен път, но някак хич не обичах да минавам два пъти по един и същ маршрут! Или поне не в едно пътуване. От Голубац, щяхме да минем по пътя през Турия и Кучево – добър и бърз маршрут с множество широки завои край някаква река, с почти нулев трафик.


 


     Преминаваме през поредните китни сръбски села. Скърцам със зъби от яд! Защо ли? Защото ми е мъка за нашите села, затова! Защото с какво са повече сърбите от нас, та да милеят и пазят селския си бит, докато ние се гражданеем с пълна сила, докато живи и китни някога села сега тънат в бурени, забвение и църнокожо разкостване и оглозгване!





    Потънали в размисли и страсти на тема докъде докараха червените каскети китната някога аграрна България, лека полека излизаме на майданпекския открит рудник. Не мога да не спра за снимка! Мащабите са огромни!



     Апропо, докато използваме случая да поотморим и се разтъпчем, продължавам да товаря Поли с мрачните си размисли и страсти. Майданпек, за мен е едно от най-сивите и депресивни места в света! Малкото миньорско градче е едно от първите места, които посетих в Сърбия въобще! Още при първото ни експлоурване на западните ни съседи, различно от Цариброд и Ниш, бях забол пръста в картата на Сърбия и си бях заплюл Майданпек като крайна дестинация за уикенд туризъм! Божееее, какъв уикенд, какъв туризъм у това забравено от Господа място?! Сиво, сиво, сиво и още сиво. Това мога да кажа за Майданпек! И спомените от единствения (тогава) хотел на мегдана, който лъхаше на соц и откъм интериор и откъм обслужване! Як соц! Моторът го бях паркирал на площада пред хотела и си спомням как ставах да го гледам през нощта да не би някой да реши да го краде, щото то у тая вражеска държава, разбираш ли...

     На другата сутрин се скъсах да го бутам напред назад по въпросния площад, щото пустата му Кава имаше обичая при температури под 12-13 градуса да няма никакво намерение да пали на стартер и си трябваше бутане! Яко бутане! След като успяхме след як фитнес да възпламеним безкомпресния двигател, открихме и онова много китно пътче от Майданпек през планината спускащо се като от висините към Дунав...

     Този път нямах намерение да се кефя на тесния горски път, защото Дунав не ни беше на път! В крайна сметка идвахме от голямата река, а не отивахме към нея. Хванахме пътя за Зайчар. В Зайчар си имахме едно кафе на мегдана, което никога не пропускахме, както и да напазаруваме зайчарско от близкия супермаркет! С Поли бяхме фенове на зайчарското! Напук на масовата реклама и нагласа, че бирата е Йелен, ние напротив бяхме убедени, че бирата е Зайчарско! Без да се имахме за големи любители на алкохола, пийвахме чат-пат по някоя бира и естествено във всяка страна си бяхме открили „нашата“ бира. За Сърбия това беше Зайчарското, за Хърватска естествено Ожуйско, в Босна – Сарайевско, в Турция Ефес ъф корс...

     Но по простата причина, че до Зайчар имаше една камара път и по още по-простата причина, че аз съм си разбира се прост кулинарен рокер, нейде след Майданпек свивам смело в отбивката на Кафана Балич. Стоп! Ще се яде!





     То, че ще се яде – няма никакво съмнение, но какво, по дяволите, ще кажете правя на снимката долу?! Да си съзерцавам мотора нещо – не съм от този тип хора? Да му седя почетен караул – тцъ... По-скоро съм в долбоко двоумение дали въобще да влизаме в кафаната! Причината? Причината е, че паркирайки на прашасалия паркинг, в опит да спусна степенката на мотора, дали от умора, дали от боледуването дето направих непосредствено преди тръгването, дали от най-обикновено подхълзване, но почти изтървах мотора! Знаете...ситуация, в която аха аха да цопнете на земята, полагайки нежно машината да полегне поради невъзможност да я изправите в характерната разкрачена поза, която сте заели!. Та и аз така... А моторът си тежи, та и с три куфара натоварен, а Поли 50 кила с все дрехите, та и тя бута бута, ама нъцки – положението продължава да е разкрачено! В този момент на помощ се притичва собственика на кафаната, с чиято помощ за нула време възстановяваме вертикалната позиция на Брус Лий, спускам внимателно степенката и отдъхвам от напрегнатата ситуация... Благодаря естествено на човека и захванахме тривиалния разговор „отдакле, задакле, па колко троши мотора, па коя година е“ и разбира се стигаме до най-същественото колко па пари да чини пустата му моторетка. Ей така на посоки отговарям „илядо и петсто еуро“, с ясното съзнание, че моторът не чини повече от 1200-1300 лв, ама ей така на – приказка да има, да отбием номера дето се вика. Човекът мигом се пресяга през мен, вади ключа от контакта и заявява, че можем да влезем в кафаната да ни брои 1500 евро на момента, да му даваме документите и да се спасяваме... Чакай, бе, пич – втрещен хълцука моя милост – ама ние не го продаваме! А и с какво да се прибираме оттук към София? На което човекът съвсем сериозно отговаря „с рейса“...
 


    След множество дипломатически спорове все пак успяваме да си получим ключа обратно (за бела този път не носехме резервен ключ) и понеже ни се и отяди и све, мигом напускаме кафана „Балач“ и се впускаме по маршрута си към Зайчар...
 


      Тук вече пътят не е първа хубост, но ако ви кажа, че въобще не ми прави впечатление, не знам дали ще ми повярвате! Все съм имал нелепи ситуации, при пътуванията с мотор, но чак такава патова не бях имал!

      Апропо, най-шантавата ми ситуация при мотопътешествие беше при едно от първите ми пътувания зад граница с мотор – в Албания. Сега, че бях една идея по-слаб от сега бях, ама пак си бях едни 90 кила, а цепех по балканските чукари с една смешна малка моторетка – Ямаха Фейзър 250 кубика.



      Това беше някакво малко и дърто спортно-туристическо нещо, с което при попътен вятър можех и да вдигна 100...евентуално. По баир нагоре и насрещен вятър бях като вълкът в „Ну, погоди!“. Нещото се губеше под телесата ми, а насрещния или страничен вятър ме мяткаше като есенно листо без цел и посока. Защо съм се завозил с това ми ти нещо по близките Балкани ще кажете? Тъпа история... Бившата ми жена в някакъв един момент реши, че ще става мотористка. Понеже е дребничка и издирвахме малък и лек мотор, същевременно с прилична визия, щото знаете как е – аз държа на коне, удовство, комфорт, поддръжка и прочие дивотии, а нежната половина на човечеството държи най-вече на ...цвят и визия естествено! Та купихме въпросната моторетка, жената врътна едно кръгче на обръщалото на автобусите до нас и мъдро отсече „Тцъ, това не е за мен! Ще си търся по-възвишено хоби! Моторизмът е за простаци!“... Естествено, се разведохме, но на мен естествено ми и остана въпросната моторетка, която от немай къде почнах да карам. Та...нали знаете оная приказка за сапуна – пениш се, не пениш, ще те ручам! Та и аз така...

     Всъщност, мисълта ми беше не за моторетката, а за случката в Албания. За пръв път влизам в страната, а там дива Индия на квадрат! Понеже хал хабер нямам накъде да ходя и какво да гледам, някъде бях чел за някакво село Воскопоя, което било известно с нещо си и решавам, че целта ми е Воскопоя. Да де, ама пустото му село забито навръх някакви баири, а те албанските баири са си...сериозни баири! Пърпоря с Фейзърчето нагоре по чукарите и спирам в някакво село да си взема цигари от някакъв магазин. Излизам от магазина и що да видя? Седнал някакъв дядка на задната седалка и ми се хили! Викам къш бре, къв си ти? А той само седи и се хили! Викам „мистър, ай разкарай се!“, ама файда никаква. И той бил за Воскопоя, да съм го карал! Брех, мааму стара, не мога да изляза на глава! Опитвам се да обясня, че първо стопаджии не возя, второ нямам втора каска, трето моторетката душа няма мен да вози, та и него, четвърто аз пътувам с раница на гърба и ако тоя ми диша у врата няма къде да си нося раницата, ама оня непукист – седи и се хили и само повтаря Воскопоя, Воскопоя...Видях, че няма да изляза на глава, а съм в онуй на географията някъде по Албания! Да се сбием не върви, щото ще изкочат отнякъде сто хиляди аборигени и ще се приключи набързо. Да се оплача....На кой точно да се оплача?! Патова ситуация... Накрая преметнах раницата пред мен на резервоара и леви, леви, къде на първа, къде на втора, тук таме на трета, с триста зора издрапваме до Воскопоя. Там дядката скача пъргаво от моторетката, подава ми 200 леки (нещо като пари за кутия цигари бяха тогава) и потъна в дън земя...
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 929


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #10 -: февруари 14, 2019, 10:32:21 »

     В Зайчар се помотахме по централната част. Излишно е да казвам, че ключа стисках през цялото време здраво в ръката! Зайчар е хубаво място, макар при всяко следващо ходене да ми се чини, все по-западнало и по-западнало, но нас си ни харесва. Помотахме се, повъртяхме се и отцепихме към Връшка чука, да си се вратиме дома...

     Тук нашенската си реалност ни блъсна като парен чук право в гърдите. Приземихме се бързо, бързо, или ако щете все едно бяхме кацнали на Марс! Отчайващо пусти и оглозгани от хлебарките села, с отчаващо изглеждащи и сломени от живота хорица тук таме, където въобще се мяркаха такива... За съжаление северозападната действителност ни удари с пълна сила! 





     Опитвахме се да компенсираме мъртвешката погранична реалност с разкошните гледки наоколо, но нещо нищо не беше как си му е реда... Природните красоти не могат да компенсират чувството за мъртвешка обреченост царящо навред по околните поселища.



     Спираме насред нищото, насред пътя. Безвремие. Тук няма никой. На никого не пречим, никой не ни псува, че сме му трън в очите или, че нещо сме задръстили трасето. Използвам случая да се разтъпча, докато Поли пали цигара и захапва телефона. Красиво е, мамка му! Красиво... Необятната зелена шир, с планинските хребети на хоризонта и дъъъългата асфалтова нишка. Не случайно едни от любимите ми книги са „По пътя“ на Керуак, „Дзен и изкуството...“  на Пърсиг, естествено, книгите на Филип Лхамсурен, на Изабела Шопова... Разбира се, че животът сам по себе си е едно голямо пътуване, разбира се, че „човекът е човек, когато е на път“, разбира се, че мога да седя с часове да съзерцавам снимка на дърво насред поле и всеки път, когато я погледна да откривам нещо ново и неизказано в нея...

     Любувам се на пейзажа и удоволствието от живота, докато чакам Поли да приключи с дейностите си. Щеше ми се да отскочим до „Магура“-та, не че не сме ходили и преди, но някак всеки път като се навъртаме в района и разполагаме с час-два, хлътваме отново и отново в царството на мрака. Харесва ни! Не мрака, а пещерните образувания де...



     Тъпото е, че се бием в гърдите, че развиваме някакъв туризъм, бием се в гърдите, че всяка следваща година идват по нам си колко си десетки хиляди туристи в повече от предходната година, ама никой не отбелязва качеството на посещаващите ни полупияни екземпляри гонещи основно евтиния алкохол и отявлено неспазване на правилата. В същото време никой не прави статистика на все по-големия брой български туристи „изтичащи“ по знайни и незнайни туристически дестинации извън пределите на стараната ни. В същото време няма кьорава табела за пустата му пещера, в същото време пътят е като след бомбандировки, в същото време човек има чувството, че крета между траповете към края на света, към ръба на Диска, към неизвестното, несигурното и нелепото. Мамка му, не сме в Африка! В ЕС сме! 21-ви век!
     -Сигурен ли си, че това е пътя? – подпитва невярващо Поли от задната седалка. Уви, сигурен съм! Точно ТОВА е пътя! Е? Как точно очакваме да дойдат тея туристи тук? С танк?



     Иначе „Магура“ е една от най-красивите наши пещери, спор няма... Оставяме Брус Лий да отдъхне от нас и от подскоците, последните километри и се гмурваме в тайнствения хлад на мрака...











     Не, че очакваме да чуем нещо ново от екскурзовода, щото то надали има и какво, но за наш късмет, уцелваме яко отегчен и кисел служител, който гледа набързо да ни изтика напред, отговаряйки с неприкрита досада на задаваните от тоя или оня въпроси. Отново се сещам за типичното нашенско „гостоприемство“. Сещам се и за групичката турци на „Панорамата“ в Плевен какъв го отнесоха само защото имаха „наглостта“ да попитат няма ли екскурзовод на английски. Лелееее, каква наглост! Хорицата млъкнаха втрещени и дума не посмяха да обелят повече...

     Движим се лежерно пеша в посока входа на пещерата и мотора, любувайки се на гледката към Рабишкото езеро. Всеки път, когато съм по тези места все се заричам, че ще дойдем някой уикенд тук на палатка, но никога не съм си изпълнявал заканата. И сега така... Заричам се, че най-накрая ще го направим, с ясната идея, че тая няма да я бъде...

     Палим мотора и поемаме към точка последна от „богатата“ ни културна програма – Белоградчик. То, горе долу няма и откъде да минем другаде, защото сме решили да се прибираме през Петрохан, но като цяло и двамата нямаме нищо против да спрем за пореден път да се разходим и съзерцаваме Белоградчишките крепост и скали. Близо е. Времето е разкошно, няма и помен от вчерашното намусено време с ръмежи и валежи, настроението е чудесно, особено след като се оказа, че няма да се прибираме пеша от Майданпек, така че пърпорим в посока Белоградчик в пустото му северозападно безвремие...
 


     Белоградчишките скали. Красиво място. Феноменални природни образувания и красива и величествена старинна крепост! Няма да учудя никого предполагам, като отбележа мимоходом, че и за Белоградчишката крепост нищо не съм си направил труда да прочета. Имаше там нещо свързано с Иван Страцимир, ако не ме лъже паметта, ама така ли е, не е ли...един Господ знае. Не те ли е срам, бре Фори, мърморя си на глас? Не те ли е срам, да си толкова незаинтересован от нашенската история? Ама аз съм незаинтересован не само от нашенската, а и от всяка останала история, чувам се, че си и отговарям на глас...Ами да – историята не ми е първа тръпка в живота и не, не ме е срам, че не съм заинтересован от нея! Все пак Фори е кулинарен рокер, не сте забравили, нали? Аз разните му старини и руини ги гледам и оценявам от чисто естетическа и архитектурна гледна точка. Толкоз по въпроса. Идеални хора няма, а и не ми е в стила да се правя на по-културен и заинтересован отколкото съм! Е, да, имах преди много години там няколко семестъра изкарани университетска история, ама още някъде по пътя на египетските фараони ме загубиха за каузата...


 
     Крепостта както казах е внушителна и не мисля, че друго мога да отбележа по въпроса! За сметка на това пълня главата на Поли с разсъждения за скалните образувания. Нали преди време имаше някаква анкета ли беше, какво беше за новите чудеса и природни феномени и Белоградчишките скали бяха в анкетата, но...в крайна сметка по някакви неведоми пътища и критерии избраха сръбското Дяволя варош. Е, а кажете ми могат ли да се сравняват тези величествени скални форми и цветове на фона на цялата панорама околовръст с малко со никаквите скални образуванийца на Дяволя варош? Смешно е! Да, Сърбия ми слабост и в кръвта, но което си е, си е! Тъпа работа.... То и там конкурсът ще да е бил като оня измисления, наречен Евровизия...



   Естествено, снимките ни са основно на гледки и природа, нежели толкоз на самата крепост (ще ме прощават патриотите, ама и любуването на природните ни дадености също е своего рода патриотизъм).







     Ееееей, натам ще ходим, соча на Поли, която пък за разлика от мен е скарана не с историята, а с географията. Натам ще ходим. Берковица и после Петрохан и оттатък баира – Мордор... Изричам последното и мигом слънцето сякаш помръква и сиви облаци закриват хоризонта. Сакралната думичка, символ на всичко лошо и гадно на тоя свят, мястото, в което живеехме... Ще кажете, защо там ли? Нали в свободна държава живеем, вссеки има право да си ходи където си иска и го влече? Така е... Ама знаете как е - къщата, ипотеката да изплатим, децата, че то образование и здравеопазване , нали, пък не точно сега, пък не после, пък .....Оправдания. Оправдания са и следващите ми думи  „давай да ходим, че може да завали“. Глупости! Хич няма и хабер да вали, просто на бая ти Фори, кулинарния рокер, започва да му къркори корема...



    Хвърляме един последен поглед, този път от другата страна на крепостта – към самия град и лека полека се заспускаме към паркинга към нашето вярно добиче Брус Лий...
 


     Казваме едно „до следващия път“ на Белоградчишкото кале и поемаме към супичката в Берковица, дупките на Петрохан и скромното ни жилище в оная клокочеща преизподня – София. Само застиналите перки на вятърната мелница величествено онагледяват нашето съвремие. Продължава борбата с вятърните мелници. Продължава. Свободата Санчо, или салама? Свободата ли?

Активен
max
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: Yamaha xt600
Публикации: 607



Ел. поща
« Отговор #11 -: февруари 14, 2019, 14:15:33 »

Хубав ти е пътеписа , увлекателен . Само защо го стискаш толкова този ключ ? Аз бих хванал автобуса и пак един XJ ама с R и пак на път .
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 929


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #12 -: февруари 14, 2019, 14:43:40 »

Няма да ти казвам, колко пъти после се пустосвах, че не му дадох ключа и талона и да бягам далеч, докато не е размислил, ама пусто....свършило вече Very Happy
Активен
Страници: [1]   Нагоре
Изпечатай
www.MotoForum.bgКонцентратMoТoТуризъмKлуб пътешественик (Модератор: Tonyco)Тема: Северозападнал пътепис

Отиди на:  

WebMoto.bg - борса за мотори, части, аксесоари, екипировка, гуми



Страницата е създадена за 0.397 секунди с 22 запитвания.