Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
Изгуби ли регистрационния е-мейл?

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията

www.MotoForum.bgКонцентратMoТoТуризъмKлуб пътешественик (Модератор: Tonyco)Тема: Пътуване в Североизточна посока (2013-та)
Страници: 1 [2]   Надолу
Изпечатай
Автор Тема: Пътуване в Североизточна посока (2013-та)  (Прочетена 10102 пъти)
0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 933


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #15 -: януари 26, 2019, 12:45:31 »

     Срещу нас, от другата страна на импровизирания паркинг, на който сме спрели, гледаме нещо средно между селски хоремаг, квартална кръчма и студентски стол. Нямаме особени съмнения, че е обществено място за хапване, но в какъв точно формат не можем да преценим и не смеем да гадаем... Манастирът ни е на един хвърлей, от другата страна на пътя



но гостилницата ни е по-близо и ни е по на сърце към настоящия момент. Изнервен съм от пътя, а като се изнервя огладнявам! Ама то и да не съм изнервен пак си е време за хапване - пладне отдавна премина, а ние сме на по една тортичка от сутринта... Хлътваме вътре. Усойно и студено е. Тъкмо правим няколко внимателно-елегантни стъпки за измъкване от хранителният обект, когато ни забелязват! Усмихнатата мамаша не търпи възражения и отстъпления! Плещи нещо на румънски като неособено учтиво почти ни замъква до пейките на една от масите. Няма хък, няма мък. Ще се яде, без право на обжалване! Няма нужда да споменавам, че менюто е само на румънски, а единственото, което разбираме от тирадите на Биг Мама е "да"-то и, щото не че нещо, но просто и на румънски и на български "да"-то си е "да". Поръчваме си мици, че го знаем какво е и някакъв борш, че звучи познато. Грешка! Мицитата са кошмарно лоести и миришат жестоко на пръча Анчо, дето баща ми го гледа на село, а борша е с мноооого червено цвекло. Червеното цвекло ми беше излязло на пъпа още от тийнеджърските ми години, когато живеех в Полша и основната част от всички възможни манджи беше червеното цвекло...и варените картофи...в произволни и безкрайни вариации! Е, те точно тогава, най-ценната разменна монета ни бяха станали българските консерви с боб, колкото и странно да звучи... Ама да не се отплесвам. Хапваме надве-натри, разплащаме се с настоятелната домакиня, решаваме, че сме твърде укъснели, за да отскочим и до манастира, а и комай днес вече си бяхме стигнали лимита от манастири, яхваме мотора и поемаме надолу с надеждата, че от тази страна на превала пътят ще е по-хубав. Да, ама не. Пътят и тук е ужасен. Разликата само е, че е по-стръмен и с по-остри завои.

     Подрускваме се небрежно на мотора, скърцаме със зъби в синхрон с проскърцването на мотора и жалното скрибучкане на полуразпадналите се багажници и не ни остава нищо друго освен да се любуваме на околната природа и разнообразието от църкви и църквички, които срещаме по пътя си







     Подминаваме Борша и лека полека пътя се разширява и пооправя, а планините постепенно остават зад гърба ни. Имаме още доста път до украинската граница, като лека полека надеждата ни да понаваксаме се изпарява под формата на доста натоварено движение, множество селца по пътя ни, както и нескончаеми ремонти. Нещото, което не може да не ни направи впечатление е триезичните табели на населените места тук таме - на румънски, унгарски и украински...

     Часът е почти пет следобед, когато най-после навлизаме в граничния Сигету Марматией. Градчето хич не е малко, изглежда много прилично, но...няма кьорава табела за граница или нещо намекващо въобще за възможност човек да прекоси реката и да отиде на гости на комшиите оттатък реката. Странно! Бях гледал, че мостът е в самия град, ама как да стигнем до него хал хабер си нямах. Викам на Поли - гледай табелите-ако видиш нещо подходящо за следване свиркай, ако не аз ще карам в посока центъра пък там ще питаме.

     Имах някакво вътрешно напрежение в себе си за тая граница. По принцип съм перде и грам не се вълнувам от подобни неща, още повече, че винаги сме изрядни и откъм документация и откъм превозно средство и откъм пренасян багаж, но тази страна и нейните граници нещо ме плашеха. Тук всичко лъхаше на комунизъм, странни тоталитарни порядки, а и не на последно място - поради разните му геополитически напъни и полюции, вече отдавна не бяхме братски народи... Абе знаех, че преминаването "оттатък" ще е тегаво и бавно. Знаех, че не сме добре дошли по тези земи, знаех и че на нас ще гледат като на кисели богати гъзари от оня-"белия" свят...

    И така потънал в размисли и страсти, неусетно се хващам, че съм спрял на централната градска улица баш пред едно кафе! Кой какво прави, ама нас все по заведенията нещо ни теглеше... Викам на Поли, дай да се разтъпчем и да питаме за границата. Няма начин сервитьорката да не знае! Е да ама не знаеше... Хич не беше любезна. Беше си направо дръпната и рече и отсече - не знам! Викам си, абе я дай да пием по кафе, да направим нещо малко оборот, та дано я умилостивим и поразмекнем. Да...поразмекнахме я, но тя продължаваше да твърди, че не знае... Брех да му се не види! Че местните като не знаят, кой да знае.

     Излязох на улицата и спрях един човек с въпроса за пункта. Вдигна рамене без дори да ме изслуша. Питах втори човек - абе...знам го вика, ама не е тука, де да знам как да ви го обясня къде е! Стоях безсилен и зяпах тъпо... Това не можеше да е истина. Седнах с въздишка на стола поне да си допия кафето, когато момчето от съседната маса попита какъв ни е проблема. Ами викам какъв...искаме да минем отсреща в Украйна, а никой не може да ни каже къде е пункта! Оффф...започна неособено обнадеждаващо човекът. Трябва да се върнете в началото на града... После...Не, всъщност може и оттук, ама не точно по тази улица, а се връщате на горната, после тръгвате да излизате от града ама не излизате... Явно видял отчаянието в очите ни, човекът махна с ръка с досада и каза, абе ще ви заведа, ама ще ме изчакате да си допия пиенето! Алилуя! Не можеше да бъде! Чак не ми се вярваше...

     След  поредната принудителна почивка, най-после имаше шанс да стигнем поне до пункта, пък там колко щяха да ни замотат и за колко ли време щяхме да минем 130-те украински километра, един Господ знаеше...
 
     Подкарваме след бялата дачия. Човекът кара бързо и едвам му смогвам! В крайна сметка той си познава терена. Местен е. Мен ми е трудно и напрегнато, но не пропускам да гледам на всяко кръстовище за табели за Украйна. Е, няма! Не знам каква е причината, но табели няма! Накрая човекът спира в края на една улица, която чисто и просто свършва с едни разнебитен мост с дървени греди и семпла табела " тречере фронтера". Момчето свирва, светва, махва и отпрашва с бясна скорост по някакви си негови дела. Докато се мотаме и двоумим до нас приближава една митничарка. Живо се интересува дали пренасяме оръжие и наркотици и накъде сме се запътили. Смотолевям нещо от рода на Мукачево, това онова, Камянец Подолски, а жената вика, аааа ама вие на туризъм! Е, на туризъм де - с тоя мотор какво друго да правим? Жената усмихнато ни подава документите, пожелава ни приятен път, подхвърля ни да се пазим по пътищата в Украйна, казва ни да внимаваме и с моста, че е разнебитен и някои от гредите му ги няма и....довиждане Европейски съюз, добре дошли в Украйна!
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 933


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #16 -: януари 26, 2019, 14:02:49 »

     Моста между двете държави преминаваме доста плахо и несигурно, веднъж, щото допотопното съоръжение навяваше всякакви други мисли, само не и мисли за сигурно съоръжение и второ, щото някак преминаването на тази граница ми се виждаше леко несигурно. То все едно отивахме не в Украйна, а пресичахме сомалийската граница, ама нейсе... Мрачни спомени от още по-мрачната 1990-та нахлуват в главата ми. Мразовита зимна нощ няколко дни преди Коледа. Навън е минус 13, или може би минус 16 или може би един Господ знае колко минуса под нулата. Вятърът бръсне по голото поле и пронизва до мозъка на костите. Сърдитите украински митничари не ни пускат да слизаме от допотопния Ман, с който бяхме затръгвали за на майната си някъде на север в Русия. Манът няма парно, защото му е спукана нам ква си там тръба за нафтата и като пусне парното и без това смрадливото купе се изпълва със зловонен дим и атмосферата става задушевна ала Аушвиц. То Манът всъщност по план график не трябваше въобще да го тормозим да ни вози чак толкоз надалече, но за зла участ титулярният автобус се беше строшил необратимо още на фаталният тринайсети километър, нейде сред преспите на пътя Търговище-Разград и след двучасово дзиндзирикане в нощното зимно поле някой зъл гений ни беше проводил въпросното съоръжение да ни вози чак до Москва. То всъщност Москва така и не стигнахме, а зациклихме малко по на юг – в Орел, ама това вече е съвсем друга история...

    Бариерата е вдигната, но така или иначе няма къде да отидем освен чинно да се наредим на опашката след последната кола. Спираме. Не гася мотора, защото съвсем наивно-европейскосъюзно си мисля, че ей сега ще минем или пък защо не някой да ни махне да мръднем най-отпред. Тцъ... Нищо като подобно! Седим си ние и сме се вторачили във въоръженият граничар, който упорито ни гледа. Той ни гледа и ние го гледаме. Мълчим. Реката тихо ромоли зад гърба ни. Правя недвусмислен жест да мръднем пред колите, че сме маневрени и набързо тъй да се каже. Човекът продължава да ни гледа съсредоточено като бааавно запристъпва към нас. Виждам го как леко поглажда оръжието си. Викам на Поли тоя сега ще ни гръмне! Приближава се цяла вечност. За малко да обърна мотора и с мръсна газ да се върнем в ЕС! Граничарят седи пред нас и гледа мълчаливо. Паспортите!-процежда през зъби униформеният! Талона на мотора! И след кратко замисляне – зелената карта и шофьорската книжка! И бре, аркадаш, ти съвсем без документи ни остави – скарвам му се аз ама наум, а иначе съм оголил зъби в усмивка, че не се знае знае ли се! Викам, аркадаш, дай да минем отпред, че път ни чака, а? Не можна... Толкоз. И фръц! Врътна се и хлътна в будката си...

    Е...врътнах ключа и угасих мотора. Щеше да се чака. Щеше да се чака така както само по подобни граници може да се чака! Минава цяла вечност докато граничарят се връща с документите ни. Опашката е мръднала с две коли напред, но ние си седим и чакаме. Викам си, разгеле, сега ще ни даде документите и продължаваме напред! Тцъ! Нищо подобно! Нашият дойде, подаде ни документите и се облегна свойски на мотора. Откуда? Е, откуда... Нали си прочел в документите – от Софето! Аааа не, ти си от Търговище! Румънец ли си? Не бре, българин съм, първоначално не мога да сгрея защо ме писа румънец граничарят, но после се сещам за онова Търговище – в Румъния! Да бе да, като влизам в Македония са ме питали от онова Търговище оттатък баира в Сърбия ли съм, та и тоя е решил, че съм от най-близкото Търговище! Не, гусин униформен, всъщност съм роден в Търговище, ама онова българското, а живея в София, но всъщност по лична карта съм от Владая, а сега се местим в... Абе какво ли ти обяснявам сякаш ме разбираш... Разумеш ли ме, бре? Да, да, да повтаря монотонно граничарят поклащайки глава, все едно всичко му е ясно. То на мен не ми е ясно, че на него ще му е ясно... Ама карай!

   Тъкмо решавам, че ще се движим напред след опашката, когато нашичкият подхваща друга тема – и сега вика къде с тоя мотор? Отговарям чинно тъй и тъй, видиш ли, замъка Паланок, туй онуй, Украина бютифъл кантри, уандърфул разбирш ли, когато човекът ме прекъсва. Колко, вика, струва мотора? Е, колко... Илядо и петстотин еура, ъъъъ две илядо долари, обръщам веднага на вървежната по тези земи валута. Човекът клати невярващо глава... Знаеш ли вика колко струва тази кола и ми сочи напред. Сочи точно в пасата на бай Иван! Не, че бай Иван е дошъл дотук с вехтия си пасат, но е досущ като неговия – двайсетина годишен изстрадал вехт кошник. Е колко да струва? Да струва, да струва пет шестотин евро... Даааа, петстотин евро може да струва у вас, но тук струва три хиляди долара! С мотора ти е същото! Пазете го! Тук возилата струват доста повече отколкото оттатък (и махва с ръка неопределено назад през реката). Пазете го да не ви го откраднат! И таз добра....Е сега я втасахме...

    Още по-изтръпнали се придвижваме напред. Наобикалят ни митничарите. Един иска да се осведоми за мръсните ни чорапи в багажа, друг пита къде са ни наркотиците и оръжието, трети ни бута някакви бланки дето трябвало да ги попълваме, а аз последното, което се сещам в момента е къде по дяволите сме си забутали химикалката! А митничарите гледат сърдито и нервничат! Тъкмо нещата нещо взеха да излизат от контрол и гледам се приближава нашичкия – оня с калашника. Казаха си нещо и една митничарка набързо ни подпечата паспортите, изведнъж се оказа, че няма нужда да попълваме разните му там въпросници и ни проводиха да си ходим! Повторна покана не чакахме! Гаааз и добро дошли в Украине!

     Бяха ни предупредили да внимаваме, че пътищата не са в цветущо здраве, че джигитите не са от най-толерантните и най-важното – да гледаме да не замръкваме на пътя! С оглед на всичките тея приказки и на напредващият час отпраших с най-високата скорост, която позволяваше пътя! А той пътя беше.... Вярно, бяхме с доволно проходим мотор, който си е правен за кофти пътища, но въпреки това като се почна едно подскачане от трап в трап, от бабуна в бабуна...  А автопарка? Все едно се бяхме върнали в едни отдавна отминали времена! Толкова лади, москвичи, зазки и разните им подобни на едно място не бях виждал от детството си! Определено беше колоритно! И околността беше колоритна. Тъкмо бяхме подминали Солотвино, а край пътя се изредиха множество странни недостроени палати






    Любувахме се на колоритните гледки и МПС-та, зъбите ни тракаха геройски по траповете, а ръцете не знаех дали въобще ще мога довечера да ги размотая от кормилото – така яко го бях стиснал в опита си да не отхвърча някъде в нивите на поредните лунни кратери! Ей Богу, имах се за паметлив човек, но така и не можех да се сетя за толкова скапан път, по който да съм карал! Е, разбира се, изключвах албанският офроуд, на който многократно се бях набивал, защото той е ненадминат! Може би околовръстното на Тбилиси? Или пък оня гадният надупчен като решето път от сръбската граница до пещерата Магурата, дето с повече от 20 и да искаш не можеш да караш? Не знаех, но определено украинското пътно управление с нокти и зъби се бореше за челното място в класацията! И ако между населените места криво ляво можеше да се кара, то влезеше ли се в населено място и пътят рязко и безкомпромисно изчезваше! Без майтап! Започваха едно иху, аху, мини в дясно, ела в ляво и само гледаш как колата пред теб ту изчезва, ту се появява като да беше яхта сред морските вълни! То бива бива трапове, ама наистина имаше села, в които карах на първа, с пуснати крака крепях мотора и се молех да не застанем на някоя бабуна на кантар – толкова зле беше!

    Имах чувството, че 130-те километра до Мукачево ще ги караме цяла вечност!

    Нейде край някакво село спряхме на една бензиностанция да вземем глътка въздух за нас и бензин за мотора!



    Гледах табелата на бензиностанцията и се чудех кое ми се вижда странното! Бензин, дизел, едното толкова пари, другото онолкова, нищо нередно нямаше! Пак гледах и пак не можех да разбера кое не и е читаво на табелата? А 92, дизел, А 95 (чок шукар, супер, дупер безоловен демек) и ха...ами да! Най-отдолу се мъдреше бензин А 80. Тук продаваха 80 октанов бензин! При това за смешни пари. Първоначално се ентусиазирах  да сипя именно такъв на Росинант, но после с някаква частица здрав разум се присетих на колко точно километра сме си от вкъщи и че това не е най-удачното място за технически експерименти с возещото ни добиче... Добре де, ще му сипя  92, айде от мен да мине! Абе защо не идва скапания бензинджия? Седи си вътре в бензиностанцията и пет пари не дава! Не, че държах друг да ми олива мотора, като и аз чудесно си се справях сам с тази мисия, но ей така на, от уважение поне да беше си направил устата нещо така... Но...тук може би е така! Хванах пистолета и...стииииискам и нищо. Връщам пистолета на колонката и втори опит. Отново нищо. Викам си пък де да знам, може да нямат 92 или пистолета да не им работи. Ще пробваме с 95. Стискам пистолета и...отново познатото нищо. Хммм... Абе имаше нещо нередовно тука. Засилих се към пичовете вътре, за да питам какво се случва. Здравствуйте, туй онуй, абе нещо не ви работи колонката ли, що ли, а единият от двамата служители съвсем невъзмутимо ми казва „А, че не си платил, за да ти пуснем колонката!“ Е, как да платя като не съм заредил? „Първо плащаш, после зареждаш! Тук е така!“ Е, добре де що не свирнахте като ме видяхте, че се правя на идиот там? Пича само вдигна рамене и завъртя глава на другата страна, демек оправяй се... Мислех да споделя с него какво точно мисля за майка му, но все пак преглъщам и се въздържам! В съзнанието ми изплуват всичките онея страшни случки, които са ми разказвали за Украйна, включително и случки от бензиностанциите на Украйна... Плащам чинно и отивам да сипвам... Тук е така каза пича... Тук е така! Това е положението...
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 933


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #17 -: януари 26, 2019, 14:41:57 »

     За съжаление "тук е така"-то си важеше с пълна сила и за пътя от тук нататък - пътя беше, хммм, преобладаващ с прекъсвания, като прекъсванията бяха толкова внезапни, че карайки кротко и напоително с някаква поносима скорост изведнъж скачах на спирачките, защото иззад завоя внезапно изкачаше спрял тир. Ще кажете, че защо, чорт возми, идиотът е спрял насред пътя ли? А, той чисто теоретично не е спрял, разбира се, но поради внезапно изкочилите трапове от по 20-25 сантима дълбочина по цялата ширина на пътното платно, шофьорът баааавно и внимателно припълзява гледайки да не катурне камиона или изпотроши товара... Именно подобни изненади ме държаха на тръни и ми пречеха да се наслаждавам на околностите! А имаше какво да се види! Всичко беше някак занимателно чуждоземско на вид. Хем бяхме на един ден път от дома, хем все едно бяхме ехееее, кой знае къде



     Всъщност, нещото, което категорично затвърждаваше теорията, че не сме по нашенско бяха многобройните строящи се или ремонтиращи се църкви!

 

     Първо, че бяха с характерните за руските църкви куполи тип "луковица" и второ - у нас чисто и просто църкви не се строяха! Молове и джамии да, но църкви...

     Започва да се стъмва, а ние едвам сме преполовили разстоянието до Мукачево. Леко започва да ми е притеснено, поради многобройните съвети да не замръкваме по украинските пътища. За наше щастие пътят леко започва да му се покачва кредитния рейтинг и с повечко фантазия да става за каране и тъкмо, когато си мисля, че аха да се види светлина в тунела и на околовръстното на Кхуст ни спират двама местни катаджии. Моето жизнерадостно добрый день някак увисва безпомощно във въздуха. Дръпнати са. И мълчаливи. И се държат гадно. Защо, вика, спря тук, а не там, където ти посочих? А де... Мислено започвам да се чудя къде точно бях заврял дребните доларови банкноти, щото ми беше ясно, че надали ни спират за друго. В нарушение не бяхме, гусин полицаят Еди Кой си от първият ден на пътуването не вярвах да се е разпрострял чак до тук, че да ни е пуснал за идирване чрез Интерпол, така че оставаше чисто и просто добре познатото ни "ми ко прайм ся"?... Е кво правим, кво правим, ама аз хич не обичах да храня хрантутниците, особено пък, когато няма и за какво! Проверка на документите, проверка за алкохол от типа я ми дъхни, щото дрегер другарите явно нямаха, поне сто пъти ни питаха що щем по тези земи и какъв ще го дирим в Мукачево, на което аз за сто и първи път отговарях "в Мукачево ще спим и искаме да разгледаме замъка Паланок", на което едното ченге отговаряше като развалена плоча нещо от рода на "аааайде сега! Зааамък! Не на мен тия"... Тъкмо мислех да му обясня, че сякаш всичките все едно една майка ги е раждала и няма с какво ново да ме изненадат, когато доброто ченге вика, абе я карайте, че се стъмва, а имате още път до Мукачево! Карайте, вика, само по главния път, пазете се и не спирайте докато не стигнете в града...

     Естествено повторна покана не чакахме! Пътят след Кхуст стана съвсем поносим, така че имаше всички шансове скоро да стигнем заветното Мукачево



     Влизането в града естествено го направихме съвсем по тъмно. Знаех, че трябваше да прекосим целия град и да излезем на отсрещната му страна оттатък околовръстното, където бяха заветния замък Паланок и едноименният хотел, разположен в подножието му. Знаех и че имаше нещо усукано в пътя през града. Някъде нещо се правеха някакви странни чупки и въобще бях на 100 процента сигурен, че особено по тъмно, ще се омотаем яко и въобще веселбата с намирането на заветния хотел ще е голяма! За мое щастие, по-скоро по чиста случайност, нацелихме пътя от раз и за нула време прекосихме целия град, който хич не беше малък и се паркирахме в двора на хотела. А хотелът.... Ооооо, бедна ви е фантазията! Не, че нещо, ноооо... Бях забравил каква е соц действителността! Как клиентът не е клиент, а е нахален натрапник, който идва не за друго, а просто да ти трови живота и да ти разваля рахата! Как не те са ти длъжни, щото се хранят с твоите и на други такива като тебе пари, а ти си някакъв нещастник дето те ти правят услуга, че въобще се занимават с тебе! Нищо, че си плащаш! В двора на хотела ни посрещна някакъв доста подпийнал и върло антипатичен тип, който първо ни се скара, че трябвало заради такива натрапници като нас да отварял вратата на двора да си вкарам мотора. Викам му, гледай сега, ако е такъв проблем не отваряй, ще го паркирам отвън. Да бе да, недоволства човекът, отвън, че ако го откраднат да ми мрънкаш утре на мен, че не съм ти отворил да го прибереш вътре на сигурно... С много пуфтене и нечии майки, плъзгащата врата е плъзната и моторът вкаран в двора. Естествено, първото място, на което го спирам не му се струва подходящо, второто също, третото става ама видиш ли мотора да не е с кормилото насам, а натам. Защо...никой не може да ти обясни. Влизаме вътре да се настаняваме. На рецепцията "любезният" домакин ни обяснява как той не работи тук, как е приятел на собственичката и на наивният ми въпрос къде е собственичката се отговаря с презрение, че по това време собственичката няма да седи да чака такива като нас! Питам какви, човекът не схваща въпроса ми та се налага да поясня "какви като нас"? Вместо отговор получавам боботене и сумтене и подкана да си платим нощувката. Разбира се, че ще си платим, но понеже и тук трябва да има изненада, с неудоволствие установявам, че човекът ни иска с 10 лв отгоре. Ровя в документите, с които сме се подготвили прилежно точно за такива случаи и вадя разпечатаната резервация потвърждение, на която се мъдри съвсем друга цена, но човекът учтиво ми обяснява какво да направя с нея и ако нещо не ми изнася да ми отвори отново вратата на двора...То ще кажете, голяма работа сега за 10 лв. Ами и е така и не е! Защото първо човекът ми беше страшно антипатичен и не виждах абсолютно никаква причина да му оставяме бакшиш, второ въпросът е принципен и трето това си бяха едно 20-тина процента разлика от обявената цена... И понеже в този късен час, в тази доста неприветлива държава, в този непознат град, нямахме никакво намерение тепърва да търсим хотел, със скърцане на зъби плащаме исканата цена. Сега е мой ред да боботя и сумтя. Тръгваме в индийска нишка по тесните стълби към стаята, която любезно ни е отредена. Естествено и тук намира за какво да ни вдига кръвното - да не тропаме толкова и да внимаваме да не изцапаме нещо! "Любезният" чисто и просто ни третира като отрепки, а аз съм заредил огромният си интернационален репертоар попържни по негов адрес, но засега ги карам наум. Ще ги визуализирам на висок глас утре сутринта като си затръгваме! И то как... А, утре кога мислите да тръгвате, пита уж небрежно нашия, отваряйки вратата на нещо средно между мечешка бърлога и стая в студентско общежитие. Ами не знам - в 7 - 7.30, казвам механично аз, оглеждайки втрещен предлаганата ни стая. О, преди 9 не можете да си тръгнете! Ама...започвам да протестирам аз вече на път да отприщя пазените грижливо за утре майки, лели и баби, но се хващам, че няма смисъл. "Любезният" е хвърлил ключа и отдавна е заминал надолу по стълбите.

    Стаята, естествено, е потресаваща не само на пръв поглед! Установяваме, че някой преди нас не си е пуснал водата, демек никой не си е правил труда да чисти след предните гости, по мивката всичко е в течен сапун, защото тубичката му е спукана и си шурти на воля, душ кабината е спукана и водата се стича навсякъде по целия под, а сифон естествено няма, топлата вода така и не дойде, а от всичките лампи светеше единствено едната нощна, а хладилник имаше, но разбира се не работеше!

    Пихме по бира в съседното ресторантче, все още втрещени от местното гостоприемство, направихме кратък разбор на деня и нахвърляхме плановете за утре, след което загасихме единствената лампа преди да е изгоряла и тя и потънахме в сладък украински сън, нихната мама...
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 933


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #18 -: януари 26, 2019, 18:56:29 »

    ДЕН ПЕТИ

    Маршрут: Мукачево - Стрий - Ивано-Франковск - Черновци - Хотин - Камянец-Подолски
    Прогнозни километри: 480
    Акценти: природата на Закарпатието и крепостта в Камянец-Подолски

    Въпреки киселият привкус от вечерта на предния ден, спахме като къпани (със студена вода) и сутринта се събудихме учудващо бодри и свежи. И естествено в час доста по-ранен от часът, в който можеше да напуснем затвора си, опс, пардон, хотела си. Имахме време. Имахме нужда и от кафе, така че плахо подадохме нос навън. Все някъде щяхме да пием по кафе, а и беше кощунство да сме в подножието на замъка и да не се качим до него!



    Поразходихме се насам-натам по главната улица, на която имаше честта да е позициониран хотелът ни, позяпахме и се почесахме умно, умно, чудейки се как точно да определим съвременната украинска действителност в тази част на страната и по-скоро в Мукачево. На пръв поглед хората не живееха богато и имаха по-нисък жизнен стандарт от нашия - автопарка беше с преобладаващи соц возила или вехти и стари западни такива (основно немски), автобусчетата на градския транспорт също изглеждаха окаяно... То ясно, че всяка една преценка е изключително субективна, но определено тук нещата не ми изглеждаха ок! Не можех да си обясня как една толкова голяма, богата на ресурси и плодородни земи страна ще изглежда толкова окаяно и с такъв нисък жизнен стандарт... Всъщност можех... Управляващата олигархия превръщаше лека полека тази богата страна чисто и просто в една бананова република! (Тогава и през ум не ми минаваше накъде точно ще се развият за в бъдеще нещата в Украйна! Бях сигурен, че не вървят на добре и хайде ако за Евромайдана криво ляво можех да се досетя, то за последвалата братоубийствена война въобще не съм си и помислял)...

    Хлътнахме в едно квартално магазинче да вземем нещо за закуска и заветното кафе, както и да се ориентираме в цените на цигарите. Цените на цигарите бяха повече от народни! Имаше разни местни марки цигари, които се връзваха дори под левче пакета, а тези които ние си пушехме си бяха точно 1.90 или малко под два пъти по-евтини от същите у нас! Пардон...почти същите, защото тези тук имаха и активен въглен за разлика от продаваните у нас...

    В магазина не ни гледаха с добро око. Не можех да си обясня защо! С нищо не ги бяхме провокирали! Може би просто недолюбваха чужденци, а може и просто така да си гледаха хората, но определено побързахме да напазаруваме и да ги освободим от присъствието си... Седнахме на стълбите за замъка да закусим набързо и да пием по кафе, па и да се полюбуваме на гледката, разкриваща се към пробуждащо се Мукачево



   След като задоволихме физическите си потребности дойде време да задоволим и духовните си такива - да се пробваме да разгледаме замъка! Часът вече не беше толкова ранен, имаше разни хора дето се качваха нагоре, та си мислех, че има шанс дори да е отворено за туристи. Ако не-нищо не пречеше да огледаме каквото можем и отвън!

    Изкачваме се до върха на хълма и пред портите намираме един самотен червен Москвич/Иж и банкнота от 20 гривни (нещо около 5 лв), с което сутрешното кафе и цигари ни излизат без пари (ееех, Ганьо, Ганьо, чедо бугарско)



    Помотаваме се, поразглеждаме замъка отвън и се засилваме към отворените му порти.



    Работното време е от 9, а сега е почти час по-рано, но портите са отворени и двамата чичковци охрана, които не са свалили любопитни очи от нас нито за миг ни поканват любезно да разгледаме двора на замъка. Тъкмо се изкефих и реших, че днес е късметлийския ни ден и чичковците бързо ни приземиха - е, можело да ни пуснат, но разбира се срещу някаква парична благодарност от наша страна... Най-любезно отказахме и се фръцнахме надолу по пътя към хотела. Не бяхме скръндзи, не ни разбирайте погрешно, но предпочитах ако си плащаме да си платим така както трябва - срещу билети и парите да влязат там, където трябва, а не в нечии джобове за ракийка за вечерния мач пред телевизора...

    Бавно и без да бързаме (нещо силно нетипично за нас) се довлякохме до хотела, където господин Самата любезност сновеше нещо припряно из двора, сякаш беше изпаднал в транс да не би да сме си заминали по-рано! Абе, аланколу, нали още снощи ти платихме, а и моторът ни е при теб в залог, какво си се разтреперал толкова да не сме изчезнали! Заявяваме на нашия, че ще го освобождаваме от присъствието си и че не сме емигрирали неизвестно къде докато той спи плувнал в алкохолни пари, качваме се набързо да се облечем и съберем багажа и минаваме на рецепцията да му хвърлим ключа! Стоооп! Къде сте се разбързали? Чакай да се кача да видя дали сте спрели тока и водата и да не сте откраднали нещо? Какво да откраднем? Може би хладилника дето не работи или някое нощно шкафче?! Тегля му една сръбска вече на глас и докато той се затътря по стълбите нагоре ние вадим мотора, палим и с мръсна газ напускаме това станало ни толкова омразно място - хотел "Паланок"!
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 933


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #19 -: януари 27, 2019, 08:34:13 »

     Както споменах, хотелът беше почти на околовръстното, така че бързо се ориентирахме и изнизахме от града. Първоначално хванахме западна посока само колкото да излезем на главният път отнякъде си за Лвов, тоест главната пътна артерия в региона в посока юг-север. Излизането ни на главния път се явяваше и символично най-западната точка на пътуването ни. Е така де! Все пак говорехме за североизточен пътепис, айде стига с тоя запад! Време беше да си дойдем на думата:) Завихме в посока Лвов и на първата бензиностанция спряхме да заредим и купим карта на страната, че вчера карахме малко на фантазия и интуиция. Дали защото бензиностанцията беше от някаква голяма верига, или защото беше на главен международен път, но това беше единствената бензиностанция в Украйна, на която попаднахме, дето първо си сипваш на воля и после влизаш и си плащаш, точно както сме свикнали у нас. Чак ми се видя странно... Всъщност не, странно ми се видя по-скоро това, че на трета вече бензиностанция нямаше пътна карта на цяла Украйна, а все на някакви отделни области. Купихме най-удачната за нас карта - тази на Закарпатието и Ивано-Франковска област и хванахме пътя в посока Лвов.
 
     Пътят беше разкошен и то не само по украинските стандарти! Широк, с плавни завои и перфектна настилка! Направо взех да се изкушавам дали да не кривнем до Лвов за няколко часа...



    Природата беше уникално красива и за разлика от вчерашния ден, можехме да и се насладим, защото пътя не беше от типа "полигона на оцеляващите". Карах с кеф, мигом забравил за снощният ни "домакин", докато Поли се опитваше да снима разните му там хубавини, щото тук можеше да се вози без да се е здраво вкопчила в мен.



    Край пътя отново имаше от онези руските църкви





    Следях табелите с намаляващите километри до Лвов и все повече се самонавивах как ще отскочим до Лвов, щото то ей го де е... И как за нула време сме там с тоя хубав път и как ще разгледаме видиш ли за нула време тоя голям град и как после за няколко часа ще вземем пътя до Камянец-Подолски и как тоя снощния път е бил нещо недоразумение и незнайно защо толкова занемарен...
 
     От позитивните ми размисли (и страсти) ме измъкват две неща-табелата за навлизането ни в Лвовска област и потресаващите кратери последващи табелата. Ченето ми издрънчава болезнено, моторът започва да подскача като заек по лунния пейзаж, а Поли моментално се вкопчва в мене и дружно подскачаме опитвайки се да не изпаднем от мотора! Спирам край пътя... Пфуууу...удържахме се! Тегля една майна на пътните управления по целия свят и впервам взор напред в посока Лвов. Пътят докъдето ми стига погледът е потресаващ, съдейки по клатушкането и криволиченето на колите и камионите в далечината. Мдааа....Лвов мигом изфиряса от плановете ни за това пътуване! Сбогом на красивите планове и хубавия асфалт! Добре дошли в реалността! По украински...
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 933


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #20 -: януари 27, 2019, 08:49:56 »

     Честно казано, за днешния ден, ако не беше това подскачане по изпитателния полигон за луноходи, надали щях да има кой знае за какво да се сещам! Де факто този ден ни се явяваше чисто и просто транзит между Мукачево и Камянец-Подолски. Както оставихме зад гърба си табелата за начало на Лвовска област, така и лека полека оставяхме зад нас и меката зелена топлина на Закарпатието. Постепенно планините се превърнаха в хълмове, а хълмовете лека полека се стопяваха и се превръщаха в безкрайна скучна равнина. Разнообразие внасяха неспиращите да се редят край пътя църкви и така омразните ми трапове по уж главния път.







   

     На тази, последната снимка, освен на красивата църква в дъното, можете нагледно да се полюбувате на средностатистическа главна улица в кое да е населено място по трасето, по което се придвижвахме. Да, познахте! Асфалт нямаше! Просто асфалта отдавна го беше отмила водата и под безмилостният фактор на времето улиците в населените места се бяха превърнали в прашен офроуд! Всичко си беше твърде каубойско и твърде като "имало едно време на запад", само дето колите бяха твърде източни...

     С кисел привкус в устата, ниска средна скорост и повишено внимание, най-после достигаме до Стрий - градчето, на което трябваше да оставим пътя за Лвов (а с плановете за него бяхме приключили още на първото по-сериозно думбур лумбур). Това беше и на-северната точка в това ни пътуване! На кръстовището с табела Ивано-Франковск свихме рязко на дясно и поехме в посока югоизток към Черновци, Хотин и Камянец-Подолски.
 
     Извън населените места темпото ни беше прилично, като рязко падаше само като мернех табелата за поредното градче или село! На всичкото отгоре и в самите села се образуваше задръстване и колоната едвам пъплеше, а за изпреварване и дума не можеше да става по тези трапове, че щяхме съвсем да откъртим и без това разнебитените багажници. Ясно ни беше, че днешният ден ще бъде посветен единствено на едно тягостно придвижване и пак щяхме да стигнем по тъмно крайната ни цел за деня. За пореден път се пустосвах заради великата глупост с предварителните резервации, които бях направил и които ни задължаваха щем не щем да се съобразяваме с първоначалният ни план, който на много места откровено издишаше! Щото едно е да седиш и да чертаеш планове седнал удобно пред компа, а съвсем друго- като подкараш мотора...

     От размислите ми ме измъква волгата, която стръвно ни присветка срещу нас! Да, в Украйна повечето коли светкат за катаджии - традиция, която за добро или за лошо у нас все по-рядко я има. Това е може би първото село от доста време насам, в което пътят има асфалт и то добър гладък асфалт бих отбелязал и гадовете много добре са си направили сметката, че тук се кара по-бързо от ограничението! Що не дойдохте да седите на предното село? А? Що не дойдохте? Ех, другари господа катаджии, вас верно все едно една майка ви е раждала... Виждам патрулката срещу нас, но няма какво да направя! Сигурен съм, че ще ни спрат! Сигурен съм и че съм в нарушение. А и с тоя мотор натоварен с багаж, отдалеч лъхаме на чужденци, които спокойно можем да "глобим" едни 20 евро. Все едно не знам у нас как се втурват като мечки стръвници по поредния чуждоземски номер нашите полюционери... Време за реакция нямам, а и не знам с какво бих могъл да предотвратя неприятната среща. За миг се поколебавам дали да не спра и да не врътна обратно, пък ако искат да идват да ни гонят, макар да ми е пределно ясно, че никой няма да се сили да ни гони, след като след нас идат следващите двайсе евро. И следващите.... И следващите...

    Мигът, в който зървам крайпътното кръчме, вече съм спрял на миниатюрния паркинг. Гася мотора. Ще ядем, казвам на Поли. То си и беше време за ядене и без друго! Слизам от мотора и почвам да се разопаковам, когато забелязвам, че ченгето върви с бавни крачки към мен. Чудя се какви ли да му ги приказвам, ама явно и той нещо се чуди, защото забавя крачка, тегли ми една майна предполагам и се връща обратно в патрулката. Естествено ще ни спре като тръгнем, ама тогава я камилата, я камиларя...

    Заведението съм запомнил със сърдитата сервитьорка и с най-смрадливата тоалетна в света! Ааааа, няма такава смрад! Ама пък хапването беше вкусно за компенсация! Пак ядохме нещо с много зеле и червено цвекло и някакви сладки картофи. Пуста да опустее тая полско-украинска кухня, бях я намразил от времето, когато живеех в Ключборг...

    Замотаваме се порядъчно доста време в кръчмето и чак когато виждаме патрулката бавно да заминава нанякъде, се впускаме напред по пътя за Черновци! На сито светът изглежда малко по-благ и дупките по пътя не толкова големи!

    Ивано-Франковск го минаваме транзит. Не сме и правили сметка да влизаме в него, но с оглед на бавното ни придвижване, категорично отпада. След него гонехме Черновци и Хотин. Бях сигурен, че до Камянец-Подолски имахме поне 200 км, тоест с това темпо часовете път, които ни предстояха бяха от 2 до плюс безкрайност. А ние с толкова не разполагахме...
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 933


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #21 -: януари 27, 2019, 22:40:19 »

     Поради ред причини и купища субективни обстоятелства, това е поредният ми пътепис, който съм оставил недовършен... Поради някакви мои приумици към днешна дата съм решил да се напъна геройски да го довърша... И поради факта, че е смешно дори да си помисля, че помня всичко с подробности след толкова години, оттук насетне пътеписът ще е просто низ от по-фрапантни случки останали в съзнанието ми, но в никой случай няма да е пътепис в оня „истинския“ му вид!


     Ивано-Франковск го минахме транзит естествено, както и половин западна Украйна, поради тъпотията, която бях спретнал! Сега се чудя с какъв акъл тогава съм решил да бием 3-400 км в западна посока само, за да преспим в Мукачево и на следващия ден да бъхтим 480 умопомрачителни украински километра обратно на изток! Пределно ясно е, че с уникалното качество на украинските пътища по тези части на страната, това си е чисто и просто садо-мазохистично начинание, обречено да бъде просто два дена тегав транзит без всякакъв смисъл! Един вид да можем да кажем, че сме били в Мукачево! Е, голям праз като сме били! Същите тези два дни можехме да ги наместим в Камянец-Подолски примерно (разкошно и относително туристическо място, както се оказа в последствие), ама нейсе....минало бешело. Та Ивано-Франковск го минаваме транзит. Със сигурност нямам настроение за отбивки. Със сигурност и Украйна на този етап нещо не ми ляга на сърцето! Сякаш ми е чужда. Сякаш има някакво напрежение във въздуха. Сякаш съм не на място! Подобно ми е усещането в Гърция примерно, но в Гърция поне пътищата са пътища, докато тук смело мога да кажа, че трасето е уникален изпитателен полигон за дух, тяло и машина! Просто лунен пейзаж!

     Лека полека километрите намаляват. Макар бавно и мъчително крайната ни цел за деня е все по-близо и по-близо. Достигаме Коломия. Доколкото имам спомени от нета, градът е доста симпатичен среден по размери за нашите мащаби град, който си струва единия тегел, но....но се чувстваме прекалено изтерзани от украинската пътна реалност, за да сме на кеф за подобна „забежка“! Дори не го подлагаме на обсъждане! Продължаваме ли? Продължаваме – чувам отговорът, който съм и очаквал в разговорното. Следваща цел, която гоним по табелите и следим намаляващите километри с особено внимание, подобно бюлетинът за нивото на река Дунав, е Черновци. Голям и главен украински град, който не съм и имал идея да посетим. Просто точка в картата, която трябва да преминем! Така де! Няма какво да се лъжем – двата гвоздея в програмата, които бях предвидил бяха Мукачево и Камянец-Подолски. С Мукачево изтеглихме късата клечка – заради отвратителните пътища и в Северна Румъния и в Украйна, както и заради главоблъсканицата с „тречере фронтиера“, пристигнахме твърде късно и бяхме твърде изтерзани, за да можем да се впуснем в среднощни градски обиколки. „Разкошния“ хотел допълнително сговняса ситуацията, а късното отваряне на въпросния мукачевски замък, както и предстоящото целодневно лумбуркане по местните пътища, наложиха и замъкът да прибутаме безцеремонно в графата „някой друг път“. Някой друг път? Може би, ама надали... Искрено се надявах поне с Камянец-Подолски нещата да придобият положителен аспект и да замажат неприятният привкус на цялото украинско приключение до момента...

     На Черновци спираме да заредим и да отморим.



     Имаме крещяща нужда и от двете. И тук традиционно пресоналът са яко „любезни“, но хич не си ги слагам на сърце. Пускам си край ушите заядливите им подмятания, а ставам още по-несимпатичен в момента, в който секвам мераците на местните бензинджии да ме клатят с цената на горивото! „Бат Евлампииии, мойто момче...байо ти Фори може да изглежда завеян и смотан, ама има завършен първи клас и може да чете и смята! Аз не съм ти хер Ханс Зюддойчецайтунг, който само вика Я, Я и цака без да гледа и мисли!“....   

     Отпрашваме в посока Хотин. Не се задържаме задълго на бензинджийницата, щото път си ни чака и то какъв, а и не бяхме особено добре дошли, та беше по-добре да освобождаваме от присъствието си „любезните“. До Хотин имаме 60 км. Проверил съм вече по картата. Не се заричам, а и планове не смея да правя, но колкото и да е туткав и скапан пътя все си мисля, че в някакво съвсем обозримо бъдеще ще стигнем до там. А от Хотин имаме няма и 30 км до Камянец... При някакво добро стечение на обстоятелствата можехме да стигнем дори по светло! Алелуя!

     Ровейки в последствие в нета се оказва, че Хотин е симпатично малко градче на брега на Днестър с огромна и безупречно реставрирана средновековна крепост. Честно казано, когато пътувахме подобна информация ми е убягнала и затова въобще не е стоял на дневен ред въпроса да влизаме в самия град (а минахме покрай него два пъти- и на отиване и на връщане!). Ирония на съдбата... За нас Хотин остана оня малък смотан град с умопомрачително разбитото околовръстно! Умопомрачително! По толкова скапан път сякаш не бях карал! По-зле от пътя към горската ни къщурка! По-зле дори от околовръстното на Тбилиси през 2009-та! Представяте ли си официален път от национална пътна мрежа, който да е по-зле от околовръстното на Тбилиси преди десет години? Е, аз не мога! Опулил съм зъркелите, че от окопите пред нас току виж изкочило изневиделица я някое превозно средство, я танк, я самоходна гаубица! Имах известни съмнения дали това не са били предните линии на нечия войска по време на Втората световна война, която после в мирно време украинците да си бяха пригодили за околовръстно! Карах на първа на полусъединител и гледах да не изпадна от мотора! Добре, че не ме ловеше лесно морска болест! Бях загубил и ума и дума! Бях безмълвен! Дори за майките и лелите на пътноподдържащите украински фирми нямах сили да мисля в момента!
     
     След цяла вечност или айде да са 30-40 минути, които на нас ни се сториха цяла вечност успяваме да издрапаме някак от другата страна на бойното поле. Подминавам с бяс двамата катаджии, които нещо се кумят около караулката си! Заклевям се и да вдигнат палката няма да спра! Йебем тиииии.......и Украината и све!

    Излизаме от пределите на Хотин и пътят започва да придобива някакво подобие на истински път. За сметка на това пресичаме великата река в района – Днестър по някакво подобие на мост, който вероятно немците са строили навремето да си прекарват танковете и после никой нищо не е пипнал по него. Можеше да се кара само в едното платно, а парапетите и огражденията му отдавна бяха изгнили и отнесени нанякъде я от природните стихии, я от местните мургави събратя



    Преминаваме въпросното съоръжение и лека полека се изнасяме в посока Камянец-Подолски. Доволен съм, че все пак ще стигнем по светло, та има шанс поне тук да поразгледаме нещо. Карам с умерено темпо, защото не знам какви други изненади може да очакваме от пътя пред нас, а и ни остават двайсетина километра. Все някак ще стигнем! И на гръб да нося мотора пак ще стигнем дет се вика...
    -Ууу, че гадно мирише – чувам в разговорното половинката. –Мирише на развалени яйца! Отврат! Сигурно е от реката! Смятай каква гняс плува у нея, за да е такава смрад!
    - А представяш ли си завалиите – соча поредната караулка на КАТ, която тъкмо подминаваме- как издържат по цял ден у тая смрад! Все едно в кенеф работиш! Мани, мани...
     И двамата прихваме да се смеем, а то работата била за плач, ама всяко нещо с времето си....
     Мисълта за катаджиите дето работят в кенефа ни пооправя настроението, а и в далечината вече се вижда Камянц та духът става съвсем приповдигнат!



    Оцеляхме. Стигнахме по светло. Не бяхме и толкова уморени сякаш. Сега ако и градът се окажеше според очакванията, нещата щяха да си дойдат съвсем на мястото...

    Градът дори надмина очакванията ни! Не мога да си кривя душата – попадение в десетката! Исторически град със стотина хиляди жители, много добре поддържана стара част, много китно и подредено и с историческа забележителност на отсрещния баир – старинен замък, водещ се едно от седемте чудеса на Украйна! Всъщност, това беше и поводът да включим Камянец в маршрута си! Преди време бях попаднал случайно на пътеписа на един руснак, който говореше за въпросното „чудо“ и естествено реших, че си струва да се дотътрем чак до тук! Струваше си, да!

     Хотелът, който бях резервирал предварително (казах вече сто пъти сигурно за тъпотията с предварителните резервации), също беше попадение в десетката! Позициониран на самият градски площад „Полски ринок“, с двор, в който прибрахме мотора, с усмихнат и любезен персонал и кръчма под хотела, в която сервираха чудесен наливен квас ( ако сте роднини на Лимонадения Джо ще разберете кефа ми!)



     Настанихме се набързо. Пих(ме) почти на крак по кана квас (Поли хич не беше впечатлена от любимата ми напитка! Ми да си пие бирата тогава!) и размахахме крачоли като бели хора по дънки и маратонки из града... Започнахме разбира се от „Полски ринок“ – демек градския площад, който незнайно защо беше наречен полски, но това са разни теми от историята, в които не ми се задълбава



     Наистина беше изключително приятно изживяване. По светло, в „нормални“ дрехи, без да се чудим къде да денем каските или на 30 градуса на сянка да се правим на голямата работа увити в тежки и дебели моторджийски якета. Беше почти пусто и ние се моткахме с лежерно темпо щракайки снимки насам натам и цъкайки по местните хубавини.







     В главата ми изплува подобно изживяване отпреди 4-5 години. Не мога да не направя паралел с град Сигнаги в Грузия. На фона на доста посттоталитарно изглеждащата по това време държава (айде с изключение на Батуми и Тбилиси, примерно), почти по случайност попаднахме в Сигнаги – също исторически град разположен на един хълм, с крепостни стени, калдъръмени улички и същото като тук цветно усещане. Някак....караш, караш, караш през оглозганите и опустошенти сиви поселища и хоп – попадаш в оазис насред пустоща! Всичко е нереално и като в приказка! С Камянец-Подолски съдбата ни беше поднесла подобно изживяване! На фона на всичката сивота, намръщени физиономии и трапове по пътищата тези два дни, черешката на тортата си се оказа цяло черешище!
     Щракваме още някоя друга снимка на цветните лехи и спретнатите улички около нас и лека полека се понасяме към хотела.



    Не, че ни е страх от тъмното или сме се много уморили! Не! Просто в кръчмето на хотела ме чакаше запотена халба с квас! Как ли пък да му устоиш да му се не види! И а после пак кажете, че Фори не е кулинарен рокер! От цялото прехласване по запотената кехлибарена течност, моя милост забрави гвоздеят в програмата тук – Крепостта! Напълно бях изключил за нея....
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 933


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #22 -: януари 28, 2019, 09:59:26 »

     Д Е Н   Ш Е С Т И

     Прогнозен маршрут: Камянец-Подолски – Мамалига – Окница – Сорокa – Каменка – Рибница – Тираспол

     Прогнозни километри: 465

    Акценти: Реално нямахме предвидени такива, освен само по себе си явяващо се интересно влизане в Приднестровската република

     Сутринта се събуждаме в чудесно настроение. Времето навън е разкошно. Ние сме на изключително „добро“ място. Тепърва има още какво да му разглеждаме, а и денят сякаш не ми се виждаше да се очертава натоварен. Имахме да минем 4-500 км и две граници, но мисля, че щяхме да се справим. Все пак отивахме в Молдова и Приднестровието, където бях чувал, че пътищата са къде къде по-пътища от украинските, та би трябвало и темпото да вдигнем... Сметките, Фори, сметкитееее.... Безкръчмарните ми сметки! Всеки път се заричам да не правя сметки (както и резервации), щото съдбата винаги ми се надсмива, ноооо.....Както и да е! Всичко по реда си!

     Тук е моментът да отбележа, че вчера ни звъня една мома и на чудесен руски (Кой каза, че английският бил международен език?) ни попита дали все още е актуална резервацията ни на хотела в Тираспол? Мчи как, актуална е естествено! Това значи ли, вика, че ще дойдете? Да ви очакваме? Естествено, че ще дойдем и ни очаквайте! – почти възмутен затварям на момата, че роумингът по тези земи не е без пари...

      Нахлузваме цивилните дрехи, аз пътьом минавам през кръчмето на хотела и почти на крак удрям литър квас като същински пияница, докато Поли нещо се куми и чуди и с бодра крачка се понасяме да изучаваме останалите забележителности на града. Тези, за които не ни стигна времето и тези, за които (Крепостта) моя милост забрави.

     Спускаме се по поредната калдъръмена уличка, която много ми напомня на всяка произволно избрана улица от кой и да е наш възрожденски град



     Докато най-накрая откриваме забележителност номер едно в района – Средновековната крепост на Камянец-Подолски. Не съм чел в нета за историята на крепостта. Няма и да прочета вероятно! Мен всички подобни старини ми изглеждаха с абсолютно еднакво минало, та не виждах смисъл да се обогатявам излишно! Всички ми звучаха така: Имало там едно време един владетел, той естествено бил много богат и за да се покаже къв е пич, наредил да му построят замък! Чиляците 50-60 години търкаляли камъне и дръве докат да угодят на дебелия си владетел и тъкмо той самият да вземе да вземе една принцеса с неземна красота за жена и да вземат па да дойдат разни ми ти там врагове, да опустошат замъка и всичко да отиде на кино, па после да лочат вино из кратуната на дебелиот и те така, докат да дойдат после османските турци, съветските руснаци и най-накрая някой съвременен европейски фонд да отпусне некое евро за възстановяване и пак едни чиляци да бъхтат и да мъкнат камъне и дръве, за да могат други дебели владетели да откраднат 80 % от европейските фондове....



    Стигаме лека полека до вратите на замъка-крепост и хоп – а вземи сега това дърво! Казвах ли нещо за плановете и съдбата!? Да го бях планирал нямаше да ми се получи така хубаво! Днес чисто и просто беше почивен ден! Толкоз!

     Щракваме някоя друга снимка отвън, че все пак да си имаме доказателство, че сме си направили труда да излезем от градската кръчма и правим кръгом с идеята да позяпаме още малко из града. Нещо хич не ни се тръгва! Не, че не ни чакаше път, ама ...имаше време! Вместо да се друскаме два дни до онова Мукачево, направо тук да бяхме дошли-изрича на глас и моите мисли Поли. Да бяхме, ама... Бързо бързо се връщаме в централната част от града, че да наваксаме и попием каквото можем преди да отлепим към Молдова и Приднестровието.



     Готин е нали? Готин е! Нямам представа на кого е този паметник и дали е на конкретна личност или е чисто и просто събирателен образ на замаяния турист, но му се кефим яко!



     Поли рече, че сме били като две капки вода. Па, викам, може и да ми е роднина! Да не мислиш, че познавам всичката си рода? Я, виж кви сме убавци?

     Повъртяваме се още малко из историческата част на града. Навсякъде е пусто и много уютно! Наистина уникално място! Не знам с последвалите военни изпълнения между руснаци и украинци какво точно се случва днес с градчето, но то пък от друга страна е твърде далеч от разните му там Донецки и нам кви си нови републики, та би трябвало и сега всичко да си е така красиво и наредено



     Колкото и да не ни се ще, правим кръгом, сдаваме стаята в хотела, навличаме тежките доспехи, товарим куфарите на Росинант, аз правя някакъв вял опит да видя техническото му състояние, но в последния момент решавам да не си развалям рахата с глупости! Е, нали върви? Кво ще му гледаш тогава? (Горното твърдение, естествено, се оказва груба грешка, която естествено ще науча в последствие по възможно най-трудния начин!)

     Отново минаваме покрай крепостта, но този път моторизирани




     Поли щраква още една две снимки да документираме присъствието си тук и с пълната скорост, която позволяват изтърбушените украински пътища поемаме в южна посока. Всъщност, първо трябваше да минем през Хотин...отново.

     За да се подготвя психически за околовръстното на Хотин (онова дето е наследство от Хитлер и неговите армии копали окопи по тези земи), спирам на първата изпречила ни се бензиностанция да заредя бензин. Мисля, че тук великодушно ни позволиха първо да заредим, пък после да платим, ако и касиерът да беше зад бронирано стъкло. Имаше нещо нередовно с бензиностанциите тук, имаше...

     -Пфуууу и тук е смрад на развалени яйца – мърмори Поли с чувствителния си нос.
     - Смрад е да. Как живеят тук тези хора? Ква е тая река дето така е усмърдяла целия регион не знам! Тоя Днестър да не минава през някоя кланица преди да дойде насам, що ли, не знам... Обяздваме Росинант и поемаме напред на чист въздух.
     След има няма пет минути спираме отново. Този път ни спират катаджиите. Онези същите на околовръстното на Хотин. Рших, че ще се правят на интересни и затова ни спират, а те се оказват изключително добронамерени. Просто сме им странни, а на тях им е любопитно и скучно вероятно. Говорим си, смеем се, плювам ядно състоянието на въпросното околовръстно, а те дружески ни съветват този път да минем през града. Било по-търпимо. Навън обаче натрапчивият вкус на развалени яйца не е от най-търпимите, затова се сбогуваме с любезните представители на реда и се насочваме на юг към границата с Молдова. Въпреки, че този път минаваме през града, до крепостта на реката така и не отиваме, защото аз все още нямам никаква представа, че съществува подобно съоръжение!

     По някакви изключително странни третокласни пътища, след цяла вечност излизаме на граничното поселище със звучното румънско име Мамалига



     Тук правим кратка почивка не за друго, а най-вече да ударя една последна кана украински квас и да купим няколко кутии червен ЛМ, че цената му е доста по-различна от по нашенско! Тъй де – Ганя си е Ганя...
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 933


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #23 -: януари 29, 2019, 10:50:16 »

     Не обичам и не ми е в стила да генерализирам, но...за мен Молдова е хубава страна, с хубави хора и недотам лоши пътища! В Молдова влизаме като на майтап, бързо и безпроблемно! Имаше преди нас някакъв немец с лъскав мотор (марка няма да казвам, че не са ми платили за продуктово позициониране), който го направиха див и щастлив! Там го заварихме, там го и оставихме... Ние платихме някаква пренебрежимо малка екотакса, казахме си пет приказки, биха ни по един печат у паспортите и поехме навътре в малката, но китна Молдова. Казах, че не ми е в стила да генерализирам, но...отново ще си позволя малко сурови мисли на прима виста. Някъде бях споменавал, че в Молдова няма нищо интересно и че градчетата са сиви и незебележителни. Да, така е! И сега продължавам да го твърдя! Това не противоречи ли с другото, което казах за хубавата страна? Не, не противоречи! Молдова за мен си е чисто и просто една китна и много симпатична аграрна страна! Естествено е в едно поле от цветя, птички, тревички и аромати да няма нищо лъскаво и туристическо! Естествено... Но това си е естествената хубост на истинските неща и на истинския живот – този близо до земята и на полето! За този, който го вижда, търси и може да го оцени. За другите...в Молдова наистина няма нищо...
   
     Тъй като в тази част от страната никога не съм идвал ( не, че като цяло много съм идвал в Молдова де), просто нахвърлям някакъв маршрут, видял ми се логичен в посока Северното Приднестровие и поемаме напред. Споменах вече, че пътищата са къде къде спрямо тези в Украйна





     Любувахме се на рехавия трафик, природните красоти и разположените нарядко, но интересни молдовски села
 











     Ей на това чудо на последната снимка колко се чудих и чесах какво ли ще да е? Първоначално ( и първосигнално) реших, че такива са им казаните за ракия на хората, ама пусто нямаше никаква логика да си варят ракията насред пътя! Ама никаква! После се оказа, че това им е фасона на кладенците! Имаше най-различни варианти и разцветки. Дори на няколко места видяхме струпани по много на едно място – вероятно там където ги продаваха...



      Напредвахме полечка в тоя безметежен и приятен ден. Щом влязохме без никакви драми в Молдова вярвах, че ще влезем без драми и в Приднестровието. Дори се бях подготвил като в джоба имах някакви дребни приднестровски рубли, колкото за кафе и вода, докато намерим къде да сменим пари. Всичко вървеше просто перфектно. Нито закъснявахме, нито бързахме, нито ни валеше, нито никакво неприятно нещо да ни се случваше. Спирахме тук и там, комуникирахме с хората. Ща не ща си припомних набързо руския, защото се оказа, че това е езика за комуникация по тези места. На много места ни правеше впечатление, че и надписите по магазините са на руски, а не на румънски, както се очакваше. Въобще – смея да твърдя, че в Молдова се чувствахме в пъти по-уютно и ок отколкото в Украйна! Айде пак с генерализациите... Ами не харесвам Украйна. Ама аз и Гърция не харесвам, въпреки всеобщата любов на нашенци към южните ни комшии... Всичко украинско ми е някакъв микс между руско и полско и нямащо идентичност, според скромните ми разбирания. Чисто субективни мисли някакви....

     На поредното място, на което поспираме, решаваме все пак, че е време да похапнем нещо за обед. Има и някакво доста добре изглеждащо заведение, с усмихнат персонал. Отделно бяха и рускоговорящи ( и помежду си говореха руски), та ни спестяваха мъката да се чекнем нещо на румънско-английски да се разбираме. Заебаваме мотора на паркинга пред кръчмата и се отправяме към същественото – манджата! Бъркам в единия джоб – ключа за мотора го няма. Бъркам и в другия – същата работа. На врата ми виси само връзката, на която го закачам, но самия ключ го няма. Двоумя се дали да не се върна да го диря, но бързо бръзо размислям. Майната му! Сигурно съм го забравил на мотора! Нямаше къде да е! Бях спокоен, защото нейде в багажа на Поли носехме резервен ключ, та не беше драма. Съмнявах се и някой да се залети да краде Росинант, така че бързо забравих за липсващия ключ и се отдадохме на кулинарно-мързелешки дейности – разбирай, мухане на местни специалитети, придружени с примижване срещу лятното слънце на теферич. Изпружил съм крака, очевидно пречейки на минаващите по пътеката до нас, ама хич не ми дреме. Най много някой да се спъне и да си разбие носа...

     Прекарваме незнайно колко време на това крайпътно съоръжение и накрая с неохота се надигаме. За Поли не знам, но мен така ме хвана мързела и така ми се додряма, че не знам как точно ще се кача на тоя пусти висок мотор и как точно щях да се крепя на него. Мен си ми трябваше чопър – нямаше какво да се лъжем! Като прекаля в крайпътната кръчма с благинките дето се предлагат там и ме опъне канапа, все някак ще се довлека до маторя, а той чопъра нисък, та няма опасност да не мога го прекрача, а ако взема да падна, поне ще е от ниско, па е и бавен, па и трещящ, та няма да ми позволи да се унеса в сладка драмка докато пътуваме нанякъде... Махвам с ръка колкото да отпъдя тея пенсионерски мисли дето ми се мотаят в главата и с удоволствие отбелязвам, че ключът си седи в запалването. Ми да – забравил съм го! Няма къде да е! Даже съм го забравил врътнат на контакт. Не е драма, щото то нито фарове светят, нито нищо! Колко ли па ток да е глътнал за един час?

     Екипираме се и се нагласяме като някои кокони и след цяла вечност се позиционираме на превозното ни средство. Рийди? Рийди! Е, щом сме рийди да тръгваме! Натискам копчето за стартера, но нещо нищо не се случва! Брех неговата мама! Бутам, цъкам, въртя ключа – нищо! Е това не можеше да бъде! Ама не сме се застояли чак пък толкова много в тая пуста кръчма! Викам на Поли я виж светят ли фаровете като дам на контакт? Не, не светят! Слизам от мотора, понеже нещо ми звучи невероятно, но...верно не светят нихната мама! Ами, от седенето на контакт е сдал багажа акумулатора! Да съм забравил фаровете пуснати? Възможно е! Вече не помня кое копче накъде и колко пъти го нацъках...

     Не е драма! Крайпътното кръчме е баш на един приличен баир, само че в обратна на нашата посока. Викам на Поли „Седи тука, ще го бутна по баира да запали и ще дойда да те взема!“ и леко, леко, леко заприпквам по нанадолнището. След добрата храна си требе и добър фитнес! В природата винаги има баланс! Хехехе – смея се на глас у каската макар хич да не ми е смешно!
Давам на контакт, включвам на втора, пускам съединителя и мотора послушно пали. Долу в ниското правя един широк кръг, че тоя мотор нещо ми иде възголемичък и ми е труден за маневри на ситно. Все имам чувството, че ще го изтърва и ще ме захлупи, ако и да съм 100 кила (ама не съм рапър!). Връщам се и спирам пред заветното кръчме да взема Поли. „Готово! Видя ли? Запали!“ – не сдържам ентусиазма си аз. Поли се качва и потегляме. Изминаваме има няма 200 метра и мотора нещо му стана. Изведнъж заби муцуна и взе да гасне. Не се притесних особено, щото тоя мотор да му стане нещо в движение мисля, че беше най-обичайното му състояние! Коооолко пъти? Колко? Няма да забравя първия път, когато го ядох с пустата му африка на магистралата от Истанбул за Анкара. Изпреварвам, разбираш ли, в най-лява лента някакъв тир, солиден баир нагоре, аз солидно съм се засилил, мотора натоварен като муле, муле и половина (тогава отивахме за 10 дни в Грузия) и изведнъж по средата на изпреварването нещо започна да няма мощност, нещо започна да няма скорост, аз нещо няма къде да отида, щото съм стигнал до средата на тира, а зад мен натискат ли натискат останалите джигити в магистралното движение и аз леко леко започвам да изоставам, за да се свия зад тира, а тея зад мен светят ли светят, свирят ли свирят, псуват ли псуват... После ми е гаснал и в Черна гора, когато с мотора на Гошо ходих да търся бензин, пък то се оказа, че не бил в бензина проблема, после в Албания баш на един ебем ти и отвесния баир, а преди това и на пътя за Елбасан, когато с Асен въртяхме по албанско-косовските чукари... Ехееее, колко спомени с гаснене насред път имах с тоя мотор, та сега ли? Пфффф....не можеше да ме трогне!

     Отбивам на изпречилата ни се отбивка, а моторът вече е тотално изгаснал. Слизаме, разопаковаме се, аз с яд си захвърлям ръкавиците някъде в околния царевичак, сякаш те са ми криви за недоразумението на Соичиро Хонда, с което се опитвахме да се придвижваме... Тоя Днестър близо ли е?-пита ни в клин, ни в ръкав Поли – вероятно опитвайки се да ме разсейва, да не изхвърля половината покъщнина в царевичака! „Кво, кво? Къв Днестър, бре? Йебем ли го де е тоя Днестър? Кво си се присетила? Кво ме занимаваш с глупости баш сега“ – любезничи моя милост.  „Ми щото и тук мирише на развалени яйца!“..................

     Побиват ме тръпки. Мравки почват да ме лазят. Започват да ми бучат ушите. Намираме се насред молдовската пустош, моторът изгасна, наоколо мирише на развалени яйца, а от другата страна на пътя на една широка веранда, като да сме у Дивия Запад, 7-8 църни циганина седят и люпят семки вторачени безмълвно в нас. Гледат и не продумват. Гледат много внимателно, вперили зъркели в нас. Имам чувството, че дори не мигат.
     Махам седалката, свалям куфарите, разхвърлям пластмасариите на мотора и започвам изследователска дейност. На тоя мотор можеше да му е всичко! Можеше да е компютъра, можеше да е релето, можеше да е помпата, можеше да е знам ли аз какво вече! Започвам трескаво да ровя и тествам едно по едно, защото се чувствам като на заколение! Знам ли хлебарките отсреща кога ще им писне да чоплят семки и ще дойдат да ни изтръскат джобовете и да предадат мотора за скрап, а нас да ни оглозгат и хвърлят кокалите на кучетата, че да няма празно! Колкото повече ровя, толкова повече и на мен ми смърди на развалени яйца. И понеже съм бавнозагряващ, последното, което се сещам да погледна е акумулатора. Бинго! Бинго и половина! Акумулаторът е АБСОЛЮТНО празен! Няма грам течност в него и е загрят като нагорещен котлон! А после от Днестър миришело на яйца! От Днестър... Той си е кипял ли кипял горкия акумулатор, а ние пфуууу, как живеят хората у тая воня! Кой знае и хората, с които спирахме да си говорим тук и там какво са си викали за нас „егати усмърдяните осрани мотористи“....
 
     Вадя телефона и се чудя на кой ли да звънна. Ама и като звънна какво? Някой ще ми каже, чудодеен лек или ще щракне с пръсти да ми реши проблема? Не! Проблемът трябваше да си го решаваме някак сами. Пак се сещам за момата дето ни звъня от хотела в Тираспол „Да бе, ще дойдем, как няма да дойдем! Естествено, че ни е актуална резервацията! Очаквайте ни!“ Глупости и половина....Мигом видях и Тираспол и све да се стапя в мъглата на неосъществените планове...

    Нямам избор и в крайна сметка пресичам пътното платно, по което за зла участ няма никакво движение и с несигурна крачка се качвам на верандата. Осемте чифта очи продължават да ме следят мълчаливо, а подът на верандата е целият в шлюпки от семки. Поздравявам учтиво и мазно, чудейки се на какъв точно език ще ни се отдаде комуникацията с местните. Само че местните бързо бързо решават проблема като заговарят на руски. Питам ги кой е най-близкия град. Сорока. Накъде е? Натам. На колко километра? На 30. Млъквам, защото се чудя като как да се организираме. Освен да стопирам някой (а кой ще е тоя някой на тоя никакъв трафик не знаех) и да ходя в Сорока да диря акумулатор, но пък Поли не можех да я оставя при братя Мангасарян. От друга страна да тръгнехме двамата, моторът и всичкият ни багаж трябваше да оставим на произвола на съдбата. После можеше и да имаме само акумулатор, а да няма на какво да го монтираме. „А в Сорока дали ще има откъде да си купя акумулатор за мотора?“ – продължавам комуникацията с местните. Че на твоя, викат, кво му е? Изкипя и капитулира, споделям мъката си аз.

     Мигом станаха братята роми, разтърчаха се насам-натам. Смъкнах злополучния акумулатор, те донесоха незнайно откъде някаква киселина и дестилирана вода. Напълнихме го и го сложихме да се зарежда на изкараното също незнайно откъде зарядно. Направо не ми се вярваше! Настаниха ни при тях, предложиха бира и семки и така лека полека на лаф и седянка зачакахме злополучния акумулатор да живне! Дано живнеше! През това време ни информираха, че в Сорока трябва да търсим магазин Спояла ( всички вика го знаят! Който и да питате за Спояла ще ви упъти!) и че там продават акумулатори за мотори. А дотам викат, все ще ви закара вашия! Само викат, виж какъв му е проблема на мотора! От какво е изкипял акумулатора? Ново двайсет! Втрещих се! С всичкия си акъл, досега въобще не ми беше хрумнало, че има ПРИЧИНА да изкипи така зверски акумулатора! Не, че просто ей така е изкипял, щото му е било такова настроението, а че нещо по мотора не е у ред, за да се стигне до там! Ей това беше по-притеснителното! Щото щяхме да вземем нов акумулатор, после да кипне и той и така нататък и така нататък...

    Заредихме акумулатора, сложихме го на мотора, тествахме – имаше ток и палеше! Нямах думи, с които да благодаря на братята ромляни! За пореден път се убеждавам, че човек не трябва да подхожда с предубеждение към хората! Хората са си чисто и просто два вида – добри и лоши! Червени, зелени, бембени – това нямаше никакво значение! Пробвам да се разплатя – не искат да вземат пари! Викам, хора, така не става! Дайте да ви оставя поне някакви пари да пиете по нещо за наше здраве? Не искали! Ей там имало кръчма – да съм им вземел по една бира! По една!!! – обажда се дебелата циганка, която досега седеше безучастно встрани от цялата галимация. По една!!! Вземам 8 бири, благодаря сърдечно още веднъж, изнамирам си захвърлените в нивата ръкавици и поемаме право и директно към Сорока и Спояла. Оттук нататък нещата приемаха други измерения. Намирахме акумулатор, начертавахме най-прекия път към БГ и поемахме без никакво кръшкане и мотане, да можем да стигнем максимално близо до Силистра! Колкото по-близо стигнехме, толкова по-лесно щяхме да си намерим бус да ни прибере! Просто не ми се мислеше на молдовско-украинската граница кой ли щеше да се навие да дойде да ни забере...

     Акумулаторът издържа геройски до Сорока – циганската столица на Молдова, както пише в интернето. В самото начало на града спираме да питаме за прословутата Спояла, щото то може всички да я знаят, но ние нямахме никаква представа дори в коя част на града да я търсим. Спираме и питаме две спретнати циганета в тинейджърска възраст накъде да караме. Обясняват ни надве-натри, аз си мисля, че съм разбрал нещо, но е по-вероятно да не открием Спояла от раз, защото нещо много объркано за намиране ми се струва. „Откъде сте?“ – любопитстват циганетата. Викам от България и като се отприщи един раговор – висна ми ченето! Като захванаха да ми говорят за генерал Вазов, за битката при Плевен, за паметника Альоша в Пловдив, като захванаха да говорят за нашата история ама така като все едно цял живот само това бяха чели и говорили! Оставиха ме безмълвен! Най-малко тук очаквах да срещна някакви деца, които да са толкова на „ТИ“ с българската история! И не, защото съм предубеден, че са циганета! Глупости! И скандинавско бели да бяха пак щяха да ми скрият топката с това познание на чужда за тях история! Казваме им едно искрено и истинско евала и с виснали ченета продължаваме напред да търсим заветния акумулатор. Естествено се загубваме и не откриваме това що търсим. Спираме да питаме някакъв друг човек. Обяснява, обяснява, но вижда явно, че не вдяваме и още повече се ентусиазира и разпалва. Пита ни имаме ли нещо за писане, а ние естествено нямаме нито химикалка, нито лист. Човекът рови, рови и изнамира някакъв молив отнякъде, а за лист къса парче от кашона, който носи и ни чертае нагледно накъде да караме, за да стигнем бързо и безпроблемно. Питаме го и него – дали ще има акумулатори за мотори в Спояла. Продават, вика, продават. Благодарим на отзивчивия човечец и в крайна сметка намираме това що търсим. В крайна сметка и изтерзания ни акумулатор издаянва дотук!

     Влизам с облекчение в магазина и победоносно поръчвам един ееей такъв акумулатор за Африка. Да де, ама такъв акумулатор няма! Най-големият, който могат да ни предложат е 4 ампера! Гелов. За скутер. Викам, добре де, човек, всички се кълняха, че продаваш акумулатори за мотори, защо нямаш? Ами имам, ама са ни такива моторите тук, такива са ни и акумулаторите.... Мдааааа.... Като се замисля дотук май май голям мотор не срещнахме.... Двоумя се какво да правим. Влизам и излизам сто пъти от магазина, но нищо не ми ражда главата, а времето си върви! От Приднестровието се бяхме отказали – това ясно, ама ми се щеше да тръгваме от тук само ако намерехме решение на проблема, защото да угаснем нейде насред нищото не ме блазнеше... Влизам обратно за стотен път и питам за майстор-жичкаджия да види от какво ни кипи акумулатора и да го оправи евентуално. Препоръчва ни някакъв майстор дето работел в някакъв сервиз някъде на края на града, дава ни адрес и телефон, но ние дори не знаем накъде да хванем. Накрая придумваме някакъв клиент на магазина да ни заведе дотам. Човекът с готовност пали колата и ни води. Отново благодарности, отново не иска да вземе никакви пари, даже влиза с нас да обясни на майстора каква ни е драмата и че сме чужденци и че ако не ни реши проблема не можем да си продължим пътя и да се приберем.
   
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 933


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #24 -: януари 29, 2019, 10:54:30 »

     Обяснявам и аз криво ляво за какво иде реч, а майсторът запретва ръкави. Презарежда, вика. Много презарежда! От това е изкипял акумулатора. Бутна тук, дръпна там, измери онам – на пуснати фарове и отопление на ръкохватките 18 волта! Е какво няма да изкипи акумулатора! Шибаното реле беше сдало багажа и бичеше ток дето не акумулатора щеше да изкипи ами не знам какво...

     Вадя победоносно от багажа резервното реле, което бях купил преди време, точно с идеята да има ако стане на път нещо подобно, защото африките страдат (и) от това. Бях го купил, макар да ми беше ясно, че сам не мога да се преборя да го сменя, по простата причина, че някой добър човечец с не знам каква идея, беше разкарал буксата на релето и беше запоил някакви кабелчета, които излизаха от релето, с някакви други, които отиваха нататък по веригата. Аз естествено нямах идея кое с кое трябва да се запои на новото реле, а и нямах намерение да нося и поялник у багажа, но разчитах, че в ситуация като днешната, все ще се намери някой разбиращ да я свърши тая работа. Вадя значи победоносно релето и моля човекът да го запои там което с което е нужно. Човекът върти нещо в ръце релето и се мръщи. Чакай, вика, да замеря нещо. Замерва нещо и ми хвърля релето обратно. „Не става!“ Кое не става, бе човек?! Релето не става! Изгоряло е! Ето пак се сещам за добрите и лошите хора.... Релето бях купил от „брат“ моторист и то за доста пари, като измекяринът ми беше продал изгоряло реле с ясната идея, че ще го изям някъде в най-неподходящия момент, на най-неподходящото място, както се и случи! Спестявам на майстора подробностите за релето и бившият му собственик, а човекът се втурва нещо да прави, преработва и доработва. Утрепа си маса време и накрая развя белия флаг. Не става вика! Нищо не става! Трябва си ново реле! „Не можем ли отнякъде да намерим, да поръчаме евентуално?“ – плахо подхождам аз. „Тук абсурд! В Кишинев - надали! Или ще е по поръчка от Букурещ и ще трябват сигурно няколко дни. В Киев ще има, но днес вече е късно, най-рано утре можем да проверим“.... Прималя ми.... Човекът ни съветва да си караме със стария акумулатор и лека полека да се прибираме, като периодично закачаме и разкачаме релето, за да поддържа някакъв ток в акумулатора без да го стопи... Благодарим за усилията и мерака да помогне и поемаме по най-прекия път към дома – Белци и влизане в Румъния на Яш и оттам само на юг докато стигнем Силистра – реално най-близкият български пункт. Стигнехме ли до България нищо не можеше да ни събори!

     Да де, но до Силистра имахме едно поне 500 километра, което си беше твърде много, като се вземе предвид моментното техническо състояние на мотора. Впрочем с неудоволствие отбелязвам, че датчиците за бензина са дали фира от токовия напън дето им спретна полудялото реле и сега не светят лампичките за бензина. Всъщност, може и самите крушки да са изгорели, но то беше все тая – крайният резултат беше, че на някаква индикация за свършващ бензин не можем да разчитаме! То и без това тоя мотор беше с някаква идиотска система с две лампички, които светваха първо едната и после другата, когато бензина в резервоара намалееше. Нормалните машини имаха някакъв вид стрелка, а тук джапанците си я бяха спестили за сметка на двете разноцветни лампи. Дискотека ти казвам...

     Бяхме поели директно към Белци като пътувахме под своего рода напрежение. Първо в лятната жега пусках ръкохватките на втора степен да греят. Не, че ми е студено! Амииии....как пък можахте даже да си го помислите! Вън слънце, камък се пука от жега, пък мен да ми е студено! Просто ми трябваше консумация, та да може евентуално да намали малко подавания ток към акумулатора, че той и без това беше взел дал отвсякъде. Впрочем, това беше за кратко, защото просто втората, по-силна степен на ръкохватките взе, че изгоря. В някакъв момент изгоря и оборотомера, та започнах и каране „по слух“. Впоследствие ми изгоря и единия фар, подозирам също в знак на несъгласие с тока на богато дето му подаваше релето. Изгоря и релето на мигачите, ама вече ми беше все едно... То и без това не остана кой знае какво за изгаряне, така че...

     Карахме по някаква странна система, която си бяхме спретнали и която определено не ни даваше повод да скучаем. Първо закачах акумулатора и карахме в летния зной с горещи ръкохватки и светнати фарове в продължение на половин час. След това спирахме където ни паднеше и мигом трансформирах мотора в безакумулаторен – разкачах му релето и карахме на ток само от акумулатора като гасяхме ръкохватките и фаровете. Мигачи и без това вече нямахме та консумацията беше комай почти никаква. И така следващия половин час. Майсторът така ни беше посъветвал, а и мен друга идея не ми идваше честно казано, та карахме по тая първобитна схема.

    Лека полека стигнахме и подминахме Белци. Тук вече въобще и не идеше реч да влизаме някъде и да зяпаме нещо! Не, че преди много спирахме, но сега поне имахме официална причина да сме изцяло транзитни. За миг се зачудихме дали да не търсим подслон в Белци, но сякаш имаше още доста светло време за каране, а и някак щеше да ми е по-спокойно като пресечахме румънската граница. Поне да влезехме в Румъния, дори и да не стигнехме Яш, както бяха грубите ни планове! На поредното спиране се възползвам от щедрата оферта за роуминг за 6 лв на минута да звънна на Борката контролно.



     Борката е в готовност с буса да ни прибира, но Борката няма паспорт! Демек живи умрели, трябва да пресечем граничната бразда. Европейскосъюзната гранична бразда! Ако трябва ще бутаме и дърпаме Росинант, но трябва да минем оттатък...

     След цяла вечност достигаме и заветната граница. Тук за разлика от влизането ни в страната, случваме някакви яко мнителни митничари. Както и цяло стадо кръвожадни комари, нахъсани като саблезъби тигри да ни видят сметката. Прекарваме повече от час на молдовския пункт в непрестанна битка със свирепите комари, както и в безумни разговори с граничните служители. Попълваме и една камара незнайни декларации, които се опитват да ни пробутват само и единствено на румънски (пардон на молдовски – всъщност, мисля, че от миналата 2018-та молдовците приеха закон, с който обявяват молдовския език за румънски, нещо, което не знам дали ще доживеем да видим от страна на братята македонци), които аз категорично отказвам да попълвам, щото знам ли какво точво ще подпиша. Накрая се опитват да ни крънкат за пари, ама не са уцелили. Както казах и преди, аз да не съм Ханс Зюддойчецайтунг дето само мига на парцали, вика послушно Я, Я, Я вол и цака без да се пазари! Брато, с мен не случихте! То аз на нашенските катаджии не пускам фъндък, та на вас!

     След цяла вечност напускаме Република Молдова и въпреки врътнята при пограничните , смея да твърдя, че останахме с разкошни впечатления от хората в Молдова.

     В Румъния влизаме по тъмно. Не ни притеснява, защото моторът все още се движи, а Яш би трябвало да е на не повече от половин час път. Ще открием някъде място за преспиване пък утре ще го мислим! Ако видим, че нещата са отчайващо зле – просто ще опознаем щем не щем града, докато някой организира прибирането ни.
     -Всичко е под контрол! Няма да се плашиш! – надвиквам вятъра в разговорното.
     -Е, точно това ме плаши! – чувам половинката в ухото си.
     Спираме пред първия изпречил ни се читав хотел в централната част на Яш, традиционно наместваме мотора на тротоара, хвърляме куфарите и дебелите дрехи и се впускаме в нощен Яш да дирим дюнер, пица, мамалига или каквото и да е... Естествено, гарнираме това, което откриваме обилно с бира. Наздраве! Наздраве за Хонда! Наздраве за международното положение! Наздраве за дружбата между народите! – наздрависвам набързо дюнерджията, докато завалията мига на парцали и се чуди кой ли е аджеба дилъра ми... Буна сара и наздраве! – наздрависвам го за последно, захлопвам вратата на дюнерджийницата и се впускаме в нощната тъма за оная важна и нетърпяща отлагане среща – с кревата...
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 933


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #25 -: януари 29, 2019, 23:23:59 »

Д Е Н   С Е Д М И

     Прогнозен маршрут: Бърлад – Галац – Браила – Слобозия – Кълъраш – Силистра - Пробуда

     Прогнозни километри: 525

     Акценти: Да стигнем безаварийно, колкото се може по-близо до голямата течаща вода

     Ставаме рано, но се мотаме. Нещо ми е мързеливо. Нещо ми е неприятно дори да се сетя за скапаната африка. Нещо сме и твърде близо до нашенско, та да се трогна от техническото и състояние... Давай, викам на Поли, да пием кафе и да хапнем нещо, пък после лека полека ще се запримъкваме на юг. Поли не се противи...

     След цяла вечност накачулваме багажа по мотора, разкачам му релето, щото снощи последно на закачено реле карахме и се впускаме в трафика. Хотелът е на върло удобно място и за нула време и без никакви чуденки се заизмъкваме от Яш. На кaртата гледах, че има два-три алтернативни маршрута, но така и не схванах ние кой хванахме! Видях някаква табела за нанякъде, свих без грам колебание и отпрашихме през някакви хълмове и равнини



    Тази част на Румъния е много красива ако човек си пада по подобни пасторални пейзажи. Иначе от молово-модернистично-цивилизационна гледна точка си е жива скука, но нас ни харесваше! А и да не ни – все тая – това беше най-прекия път, по който можехме да се доберем до нашенско...

     Продължавахме да снимаме разни църкви в най-странни и разнообразни форми и модели ( все пак гвоздеят в това ни пътуване беше именно църкви, манастири и замъци, демек културен туризъм един вид)





       Денят си вървеше скучно и монотонно – половин час каране на фарове и реле, половин час каране без фарове и реле. Бях станал факир на разхвърлянето на пластмасите и разкачането и закачането на гнусната джаджа. Внимавах и да не предобря километрите за зареждане, че нали ни бяха умряли и предупредителните светлинки за нивото на горивото, а само това оставаше – да останем без бензин някъде насред румънските полета. Нямах идея кога ли точно акумулаторът щеше да умре тотално, след тоя стрес тест дето му бяхме спретнали предните дни, но засега държеше, така че освен чисто и просто да се придвижваме към крайната ни точка и да се любуваме на гледките околовръст, друго не ни оставаше! А и времето беше разкошно, та нямахме повод за мрънкане.

    Някъде по пътя ни прави впечатление ето това релсово превозно средство – някакъв странен микс между влак, метро и трамвай. Прави ни впечатление не за друго, а защото подобно по нашенско не сме виждали...



    Оборотомер естествено нямаме и Поли не пропуска да документира въпросния факт. Не! Естествено не караме по инерция с 80 км/ч. Просто оборотомерът също беше дал фира от презарядката и си карахме „по слух“.



      Тук някъде попадаме и на пътен патрул. Полицаят не ни спира, но прави недвусмислен жест сочейки си очите, демек да си пуснеме фаровете , а аз се плесвам по каската, демек „еееей, колко съм завеян, как съм пропущил тая тоооолкова важна подробност видиш ли!“. Цъкам фаровете докато подминем господин уставния и мигом зад гърба му ги гася.

      Малко преди Слобозия спираме на поредната бензинджийница да дозаредим, не, че чак толкова сме го закъсали за бензин, колкото да усвоим последните останали ни румънски пари. Така де – за някакви смешни 20-30 лв няма да ходя после да ги обменям като се приберем! Взимаме си някакви кафета и сандвичи, а за останалите дребни досипвам гориво. Тъкмо сядаме да опънем краци и омахаме по някоя цигарка и към нас се присламчва някакъв местен младеж – много усмихнат, много любезен, много слабо англоговорящ и съвсем никак рускотакъв. Младежът е впечатлен от наши милости, защото също е моторист и също има Африка! Викам „ааааааа, тъй ли“ без грам ентусиазъм и поглеждам в посоката, която ни сочи. Да, ти да видиш – Африка! Супер, викам, върло добро! Карай си я със здраве! Човекът обаче грам не схваща липсата на какъвто и да е ентусиазъм в нашия отбор по темата и продължава настървено да ми хвали машината си! Усмихнал съм се любезно, докато колегата разпалено обяснява къде на румънски, къде на английски, но посоката на мисълта  е ясна – какъв чок гюзел шукар мотор е Африката... Замълчавам още по-тактично, само смотолевям нещо, че имаме проблеми в момента с нея – че нещо релето, че нещо компютъра, че нещо помпата...ей така, лаф да става, а нашия мелейки безспирно хвалебствия, като между другото ни обяснява, че и него видиш ли помпата го е оставяла на пътя, а този CDI му е втори! Е? – викам – кажи чичо Куре, от какво тогаз си толкоз доволен?.............

     Надигаме се припряно, уж с оправданието, че гоним ферибот. То ние, не че не гоним, но чак пък да сме се залетели.... Подкарваме напред по перфектно равното и право шосе цепещо през безкрайните ниви, когато изведнъж ми минава някаква мисъл. „Знаеш ли? – споделям прозренията си с Поли – ще ни трябват румънски леи за ферибота, а ние изхарчихме всичко до дупка!“ Да се имам и у организационния гений, да се имам – говоря на себе си разни любезности. Това хоро вече го бяхме играли на ферибота Оряхово-Бекет от румънска страна. Дай вика леи! Нямам! Е като нямаш ходи да смениш някъде! Да, бе да, ей сега! – любезничи моя милост! Не може ли нещо со български паре? Не можело.... Не може ли со европски паре, бре? Не можело! Евентуално ееееей там ееееей оня бай Асан дето дреме отстрани на будката можело евентуааааално да се навие да ни смени! Питаме чича ти Асан, който е навит да сключим сделка, но ни обявява такъв трънски курс, който като го умножиш по нивото на Дунав на квадрат и събереш с индекса на нюйоркската фондова борса евентуааално ще се доближиш до обявеният ни курс! Мигом се изстрелвам да търся банка или чейндж в съседното градче, че направо ми призлява! Именно, за да избегнем подобни инфарктни ситуации, на табелата за Слобозия, просто изоставяме главното шосе и се забиваме баш у центрото на града да търсим банка разбираш ли!
     
       Банката я откриваме на градския площад. Работеща, голяма, национална банка някаква си. Влизам с ентусиазъм и питам къде мога да сменя пари. Ей там! Засилвам се към ей там, където подавам някакви дребни доларови банкноти изричайки магическата дума „чейндж“. Служителката нещо ми говори, но не мога да вдяна какво точно иска. Подавам и личната си карта, защото по нашенските банки комай ги търсят при обмяна на валута, но лелята припряно ми я връща и продължава да нарежда. След което побутва назад и банкнотите, а аз въобще не мога да свана какво става! Продължавам да обяснявам нещо на развален – българо-сръбско-английско-руски, но лелята е твърда и непоклатима и не променя твърдолинейната си политика да ми говори онли на румънещи! Викам брех, закъсах я! А сега де?! Чула суматохата на гишето, отнякъде се появява любезна англоговоряща служителка, с която провеждаме следния разговор:
-Добър ден, какъв е проблема господине?
-Няма проблем! Просто искам да сменя малко пари!?
- Ами дайте ги тогава да ги обменим!
Подавам злополучните банкнотки на чича ти Тръмп, на което служителката възмутено започва да клати глава, сякаш съм и подал кой знае какво!
-Ние господине, долари не обменяме! Нямате ли евро?
-Нямам!
-Ама наистина ли нямате евро?
-Наистина нямам!
Ама ние долари не обменяме!
Дълго мълчание от моя страна.....
-Добре де, нали сте банка?
-Банка сме!
Нали извършвате обмяна на валута?
-Извършваме!
Еееее!?!
-Ама не обменяме долари....
 -Ама сте банка?
-Банка...
-Ама обменяте пари?
-Обменяме!
ЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ?!? – почти с пяна на уста се чувам да изричам.
-Ама долари не!
-Ама сте банка?
-Банка......

     На цялата тая работа кой знае къде щеше да и се види края, ако една от лелките на гишето не се беше присетила, че колежка от горния етаж щяла да ходи на море в Турция и евентуално ако и трябват долари да ми ги обмени. Поемаме към горния етаж, където колежката наистина е съгласна да обменим някакви дребни долари по най-нормалния курс, който изравят отнякъде и аз си тръгвам доволен от цялата работа.... Егати! По-странен обмен на валута в банка не бях правил! В някаква канцелария на втория етаж, на ръка, с някаква лелка дето щяла била да ходи по турско.....
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 933


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #26 -: януари 29, 2019, 23:25:24 »

     Съвсем скоро стигаме и до ферибота, който тъкмо прави сметки да отлепя от брега. Почти бегом си купуваме билети и се качваме на гемийката. Просто от любопитство питам и човекът ме осведомява, че и с левове да платя няма ядове, ама минало бешело! Иначе как щях да разбера, че банката в Слобозия на площада не обменя долари....



      Гледаме Силистра на отсрещния бряг и въздъхваме облекчено. Оттук нататък нищо не може да ни събори! До село имаме не повече от 140 км, а и Борката с буса е на час и половина път, което си е ехеее....пей сърце!



     Границата минаваме почти в движение. След кратко колебание дали да спрем за малко в Силистра или не, залагаме на втория вариант! Викам дай да се измъкваме нататък пък ще спрем по път нейде. Спираме в Алфатар. Жегата е сериозна, въпреки че вече се свечерява. Именно жегата е и основната причина да наблегнем на сладолед и студена вода, които купихме от най-нелюбезните старци на планетата! Толкова ме издразниха, че дори се правя на луд и си искам касова бележка. Дреме им.... И мен не ми дреме, затова засядам баш на бордюра пред кръчмето-нещопродавница. Използвам момента да направя за последно интервенцията с релето. Акумулаторът геройски издържа (за разлика от разните електроники на мотора) всичкото това пържене с 18-20 волта. Не може да не съм доволен! Някак не се виждах да се прибираме безславно с бус! Нещо бяхме тръгнали по наклонената плоскост на драми с возилото ни последните пътувания, което естествено не създаваше положителни емоции в моя милост... Ето, миналото лято бяхме затръгвали към Грузия, но геройски аварирахме още нейде преди Самсун и видяхме Грузия през крив макарон. (Всъщност, видяхме я де, но след няколко месеца и не по суша, ама това вече е една друга история). След това още по-геройски отново аварирахме в Невшехир в Кападокия, та и там утрепахме сума време по висене при майстори, вместо да се любуваме на пътуването си....

     Ставаме тежко тежко от кръчмето. Заканвам се на нелюбезните, че ще им пратя данъчни, а на тях продължава да им е все така непукистки, сякаш са се напушили с някакви весели цигари. Товарим се на злополучния Росинант и поемаме по последните стотина километра до най-циганското село в Републиката – Пробуда.  Какво общо имаме с Пробуда ли? Вече нищо! След повече от 30 години пребиваване в резервата, Шефа най-накрая вдигна бялото знаме и успя да продаде къщата. Е, намираше му се и един двор, който безуспешно се опитваше да подари на някакви цигани, само срещу таксата при нотариуса, но циганин да копа двор нещооо.....

     Пристигаме по тъмно. Внасяме багажа в къщата, а Шефа предлага „Дай да изкараме колата да вкараш мотора в гаража?“. Смотолевям нещо неопределено и с мръсна газ влизам през входната врата и се паркирам насред двора. Гася Росинант, правя опит да го пусна на пачия крак, но той логично потъва в рохката пръст. Прибутвам го малко напред, подпирам го на някакво дърво и мигом забравям за него. И утре е ден! Утре ще го мислим! Защо ще го мислим ли? Защото пътуването още не беше завършило! Бяхме на цели 330 км от дома...

     Е П И Л О Г
     
     Не, че сме се разбързали нещо (все още имам няколко дни до края на отпуската, а Поли цели две седмици), но все пак решавам да ходим до града да търсим някакво решение на проблема с мотора. Ще решим все някак проблема, убеден съм! Все пак Търговище е голям град. Окръжен град. Модерен град. Ври и кипи от цивилизация... „Кво, кво, кой бе?“-пита Борката неразбрал за какво точно говоря! Викам да ходим да купим едно реле отнякъде и някой да го преправи. Последва мълчание и бурен смях... Да де...все едно Борката не ходеше да му правят возилата я в Русе, я в Силистра, я в Шумен...

     Изпросвам си возилото на Шефа и се понасяме към града. То голямо понасяне ще да е, като сме само на 8 км от цивилизацията и модернизма, разбираш ли. Отвикнал съм от ситните разстояния по тея околия. Сещам се и как като търсехме къща в района и гледахме някакви по разни села на 10-15 км от града и как всеки ни питаше „Ама как? ЧАК там?“ Викам, абе хора, аз в Софето живея на 23 км от работата си, а и да не говорим, че при тая липса на трафик тук, придвижването не е никакъв проблем! Оставам си неразбран... Все съм питал Борката защо са такива зловещи цените на имотите във вилната зона на града и всеки път ми се отговаряше „Е как? Че то е само 5 минути от града“. Е ако е на 10-15 какво? И в двата случая ходиш с кола, а не пеша? Наистина ми е непонятно, но всеки регион с особеностите си дето се вика...

     За норматив стигаме в града, а Борката междувременно е разучил къде се намира единствения (според него) магазин и сервиз за мотореткови части и ремонти. Предпочитам да не ги коментирам момчетата, но преди няколко месеца и един приятел беше аварирал на околовръстното на града и беше допрял до тях та бълваше змейове и гущери, та накрая му пратих аварийната бригада Борката, Мишо и буса, та го отвозиха до Търново...

      При въпросните пичове открих китайско реле за 160 кинта (естествено доста по-скъпо отколкото бих го намерил ако не бях на зор, но сега не беше момента за пазарлъци). Момчетата освен магазин са и сервиз за мотори както вече споменах. Викам да докарам мотора да го свържите. Ами тооооо, ами сегааааа, ами не днес, че сме претрупани с работааааа... Ясно. Викам кога? Амиииии..... Ясно. Нямаше нужда от повече приказки. Викам айде сега да открием някой читав жичкажия та после да вземам релето и да се приключва. От двамата, които ми препоръчаха единия в събота не работеше, а с другия проведохме следния разговор:
- Добър ден!
- Кажи!
- Ами препоръчаха ви...да Ви питам дали можете да смените един реле-регулатор на един мотор Хонда Африка?
- Да. На каква кола?
- На мотор!
- Мотор?!??? Аааа, нямам време да се занимавам с мотори! Какъв мотор?
-  Ами хонда африка
-  Ааааа, хонда!? Хондите са много сложни! Не, не...
     Ясноооо! Останалото ви го спестявам, щото не е за слушане от малки деца, но бях полудял! Всеки реве, че няма работа, всеки реве, че парите не му стигат, но недай Боже да го помолиш да свърши нещо, за което нито се пазариш, нито нищо! Решавам, че повече няма да се занимавам с местните бекове, а ще търся алтернативни варианти. Алтернативният вариант го откривам във Варна, която си е на не повече от 120 км като се замислиш, та няма да ми е драма да пристигна на собствен ход дотам. И реле се намери на половин цена и майстор се намери, който да посъживи каквото може по изгорелите истории на моторетката, плюс да монтира новото реле и да ми го направи цивилизовано – на букса, та да мога да се справям и сам в подобни аварийни ситуации! Уговаряме се за след няколко седмици с човека, че сега си има други ангажименти, а и аз не знам точно кога пак ще мога да се освободя за няколко дни и продължаваме с издирването на вариант за прибиране. Лесна работа – рекох и отсекох! Ще оставим куфарите и непотребния багаж и се товарим на влака или рейса за Софето и си се прибираме, а багажа после като прибирам мотора.
   
     Шефа предлага да ни отстъпи возилото си, но не ми дава сърце да ги оставям хората без превоз, а и един Господ знае какво е дереджето на горката Астра, че той Шефа не е от тея дето много много се впечатляват и поддържат. Няма да забравя как на вехтия Москвич, дето караше навремето, му беше блокирала скоростната кутия нещо и можеше да се движи само на втора. Ми човека така си го караше няколко месеца – вкарва втора и леко, леко, леко си ходеше в града, та се и прибираше после. Така го и продаде на някакви местни аборигени само с втора, а те го разкостиха за старо желязо предполагам, щото повече тоя Москвич се не виде...

     Ще ви дам буса бре! – предлага вариант Борката. Викам, то туй добре, ама няма ли да ти трябва да си вършиш работа с него? Борката е непукист и казва, че хич и да не го мислим, щото той по принцип си има два буса, та не му е драма да се раздели с единия. Давай, вика, да товарим и мотора и багажа и си се прибирайте! Приемаме с радост офертата, само дето се отказвам от варианта да товарим и мотора, щото вече сме се уговорили с хората във Варна, а някак хич не обичам да си играем на „иди-доди“. Уговорили сме се вече, значи имам ангажимент и толкоз! А и тепърва да търся в Софето кой да ми го съживява мотора, при положение, че имам готов вариант във Варна, нещо не ме влечеше…

     На следващия ден сме във вилната зона на градо – там при баровците, разбираш ли… Викам Борка, това тук е малоумна работа! Колко можеш да и вземеш на твойта вила от стайче и половина? 60…. Е, аз за 60 пари ще купя половин село бре! Па ако е по северозапада мога и село и половина да спазаря! Оставям Борката потънал в дълбок размисъл, щото той само караваната дето я бодна у двора за втора спалня поради липсата на оригинална такава му стъпи на цената на нашия селски имот…

     Мани, мани, вика, ама ти карал ли си някога дизел? Не съм! Дизел се кара, вика, без газ! А, качи се сега и пробвай! Качвам се, паля буса, отпускам внимателно съединителя и буса гасне!
    Кво правиш, братото? – нервничи Борката. Ми, нали каза, без газ?!?
    Офффф, братото, ще ме убиеш….Слез да ти обясня спецификите на буса.
    Слизам послушно и слушам внимателно.
    Тук под десния фар има едно парче фазер. Ако ти свети ниско фара, подбутваш навътре, ако е високо, издърпваш навън. Ако Поли иска да си смъкне стъклото, удряш ето точно тук по твойта врата и бързо натискаш бутона! При вдигане пак така! Задната врата съм я модернизирал. Пирона виждаш ли го? Виждам! А така, ако искаш да отвориш еееей тук бодваш с пирона, завърташ и издърпваш и вратата се отваря! Глей само да не ми го загубиш вика, че съм си го гласил сума време!

     Повече определено не ми се слуша… Накатерваме се на предоставеното ни возило, когато забелязвам бидонче от маслини между седалките. Аааа, това вика ми е музиката! Знайш вика каква шукария е……. Благодарим още веднъж за буса, уточняваме се, че трябва да минем преглед, щото Борката е над тея неща и преглед няма и с газ, че да не изгаснем отново потегляме по неравния черен баровски път.

     Свиквам лека полека с новото возило, щото аз по принцип все малки градски коли карам и тоя параход не ми е много много комфортен, а и дизел наистина за пръв път карах. Минаваме завоите на Боаза, изкатерваме Презвитер Козма и гледам нещо стрелката на водата застрашително се изкривила към плюс безкрайност. Пускам по инерция и кривваме в отбивката за Беломорци, където в днешно време всичко живо си е църноморци от по-тъмната боя и звъня на Борката с въпроса е ли нормално толкоз да загрява пущината!?
-   Еееееееейййй, аз, вика, му източих антифриза да го сменям и съм забравил да го напълня………

     Седмица по-късно, обзет от мрачния ритъм на ежедневието и рутината, съм забравил и за бус и за мотор и за све, когато внезапно телефонът ми иззвънява! Майка ми…
-Абе, ти вика, няма ли да си го прибираш тоя мотор оттука, че на баща ти му пречи? По дяволите…. И жив и умрял Росинант все си ми създаваше ядове… По дяволите……….
     Дали пък да не отворя обявите за мотори?...
Активен
Страници: 1 [2]   Нагоре
Изпечатай
www.MotoForum.bgКонцентратMoТoТуризъмKлуб пътешественик (Модератор: Tonyco)Тема: Пътуване в Североизточна посока (2013-та)

Отиди на:  

WebMoto.bg - борса за мотори, части, аксесоари, екипировка, гуми



Страницата е създадена за 0.186 секунди с 21 запитвания.