Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
Изгуби ли регистрационния е-мейл?

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията

www.MotoForum.bgКонцентратMoТoТуризъмKлуб пътешественик (Модератор: Tonyco)Тема: Имало едно време (пътепис)
Страници: 1 2 [3] 4   Надолу
Изпечатай
Автор Тема: Имало едно време (пътепис)  (Прочетена 4902 пъти)
0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 894


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #30 -: януари 03, 2019, 21:58:58 »

Гергьовден, лето Господне 2016-то. На свечеряване. Прибой, Югославия.

     Бях спрял на някакъв вял кръстопът. Имах леки съмнения за посоката, но всъщност, не това беше главната причина за престоя ми. Наслаждавах се! Наслаждавах се на дъждовните изпарения, на приятния гъдел от пролетните лъчи, на кристалния планински въздух, на влагата  витаеща във въздуха... Няма по-приятно състояние при едно мотопътешествие, от това да спреш скапан от умора, да се любуваш на околните красоти, да вдишваш свежия, пълен с аромати въздух, да гледаш цветно, а не иззад замазаното от трупове на безброй насекоми автостъкло... Наслаждавах се, макар и спрял на някакво си тъпо кръстовище, в някакъв далечен провинциален град. Бях подпрял мотора почти в средата на пресечката и с ясното съзнание, че дразня и преча, дебилски не помръдвах, дори когато лелята с кански усилия и безброй маневри се опитваше да се прокрадне покрай мен, упорито избягвайки да ме погледне. Все едно заобикаля колче! Имах съмнения, дали няма да ме катурне барабар с мотора на земята, но и аз играех по нейната – съсредоточено гледах в картата, в околните баири, дърпах гневно от смачканата Дрина, но стоически стоях /егати егатито и лапсуса/ и се правех на разсеян! Интересни хора... След лелята, мина и някакъв си дядка с очукана Застава. Беше доста смел в маневрите, почти минавайки през изтерзаните ми ботуши. Очаквах да чуя цяла тирада цветни сръбски, но дядото само попита сухо „Проблем?“, „Ние проблем дяда!“ – ухилих му се аз и той отпраши в пресечката без повече да се вълнува от мойта скромна особа.

     Вдишах още веднъж от свежия въздух и вместо да се замъквам лека полека към граничния пункт, който по всичките ми прогнози беше нейде в края на града, започнах още по-нахално да се разтъпквам и снимам околните баири



     И маранята след пролетния дъжд. Не пропуснах и идиотските лилави цветя засети насред пътя



     На кой ли му бяха притрябвали някакви си там цветя между платната за движение? Шибни му там една мантинела, или още по-добре една осева с блажна бяла боичка и това е! Цветя... Че па и лилави...

     Махвам вяло с ръка да разкарам мислите за сръбското пътно озеленяване и впервам отново поглед в картата. На нея градчето Прибой си изглежда точно като замряло погранично поселище със статут на град, но ако допуснем, че можех да се доверя на очите си пограничното поселище си беше бая град!



     Въпреки, че беше пусто като след чумна епидемия, тея многоетажните панелки навяваха мисли за голям, работнически и жив град.
Усещах как ме хващаше съня, умората и мързела, вследствие топлото пролетно слънце и многото километри, затова с неохота сгънах Сърбия-та в багажа, нахлузих каската и ръкавиците и ведро се понесох напред. Пай се Боснооооо, ида!
 
     То ида, ида...колко ли па да ида! Тъкмо викам, ей сега като изляза от града и след някой си друг километър ще трябва да е границата и зяпайки разсеяно промишления пейзаж, през който се промушвам /демек цепя напред из индустриалната зона на Прибой/, най-ненадейно зад един плавен десен завой наскачам с пълна скорост на граничния пункт! Мани! Без малко да направя някой сакатлък! Ей тъй неволно... Ама те па и тея сърбянки да бяха сложили някоя друга табела – пай се, иде граница, туй, онуй, някой и друг полегнал полицай, а то какво?! Точно иззад завоя наскачам на някакво Т-образно кръстовище, на което има струпани два фургона от тея модерните – „бедствията и авариите“, две поувехнали от пролетния дъжд ли, от що ли не знам, знамена и някакъв крив знак „Стоп“ и те това е – ей ти я границата! Ама всъщност, какво ли се чудя? То за сърбите не знам колко граница беше тая граница – и отсам в Сърбия живееха сърби, и оттам в Босна /и Херцеговина/ и по-конкретно в Република Српска си живееха пак все същите тея сърби! Нещо като границата между Косово и Македония на Тетово – и отсам ми говореха на албански, и оттам ми говореха на албански, и отсам се вееха шиптърски знамена, и оттам се вееха шиптърски знамена... Колкото повече се задълбочавах в темата, толкова повече и сам себе си обърквах! Пусти му и Балкани!
 
     Толкова се ошашавих от тея геополитически каламбури, че в пристъп на тъпоумие отговорих на запитването на граничния какъв съм, що съм и закъде съм с най-идиотското, което можех да се сетя – „Екскюзми мистър! Ай донт андърстенд ю!“. Абе, балканецо брадат, мани ги тея купешки енглезки дърдорения, кажи си му на чиляка тъй по нашенски едно „Йебем ли го издакле съм, брате! Йебем ли го задакле съм! Йебем ли го и како се зовем, пичку му материну!“... Па да си стиснем ръцете, па да теглим по една на световния капитализъм и на управниците ни в частност, па да плюем ядно встрани, подавайки си аз смачканата Дрина, той гъзарското митничарско Боро, па да обобщим мъдро новия световен ред с едно „к а т а с т р о ф а!“. Тъй де...на Балканите бяхме все пак!

     Имаш ли зелени картон?-извива врат от будката граничния. Направо преживявах дежавю! Навсякъде вместо добър ден ме питаха за скапаната зелена хартийка! Имам – отговарям с досада. Дооообро, давай пасош! Човекът дори не поглежда дали съм му подал моя паспорт или тоя на папата, шибва му един печат нейде по страниците, подава ми пасоша и зелениот картон и ме изпровожда по живо, по здраво!

     „Еееей, господине, накъде е Вишеград, бре?“-виквам изпод каската, гледайки тъпо Т-образното с двете указателни табели – едната „Вишеград у лево“, а другата „Вишеград у десно“. „Е как къде?“ – пита с почуда митничарят – у десно, разбира се! От какво пък точно се разбираше, мамка му?! А ходи я разбери тая пуста балканска логика...
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 894


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #31 -: януари 04, 2019, 21:12:07 »

     Вишеград /с мостовете над Дрина/, Република Српска, Държавата Босна енд Херцеговина. Привечер...   

     Като се настаних в мотела първата ми работа бе да отворя пътната карта /оная на Босна-та/ и да видя като какви бяха тея два пътя за Вишеград! То вярно, че всичките пътища все към Рим водят /или пък беше Цариград?/, ама някак много съмнителна ми беше цялата тая история. Та отворих пътната карта с голеееемото сръбско знаме на нея и с акцент на Баня Лука /нямате съмнения дали си бях купил въпросното съоръжение от бошняците, от чекистите или от сърбите, нали?/ и вперих уморени от безсъние и от пролетния вятър очи в пътя Прибой-Вишеград. Мдааа, тривиално - пато „у лево“ минаваше през Рудо, а пато „у десно“ през Бело бърдо. От цялата работа все се стигаше до Вишеград, но неясно по какви съображения граничният ме беше прекарал през този „белобърдовския“, впрочем тесен планински път с множество завои, денивелации и китни гледки. Не, че се оплаквах! В крайна сметка след някой и друг километър нещата станаха някакси тривиални – излязох на главният път за Сараево, който ми беше доволно познат и о, да! – заваля! За 1657 път за днес! В крайна сметка пристигнах в заветния Вишеград доволно подгизнал, смъртно уморен и кисел поради предходните обстоятелства! Единственият плюс на ситуацията, виждах в това, че успях да се домъкна по светло, та щях да имам време да облека нещо сухо и топло и да поразкърша кокалаци по градския мегдан. Тъй де – плескавици, Йелен пиво, Дрина – е то къде другаде да си павкаш дрината, ако не поседнал на брега на Дрина. Видеше ми се тематично някак...
 
     Мотелът, в който бях резервирал стая беше на сами главния път, непосредствено след моста, така че да няма шанс да го пропусна, а и да не губя време в това досадно лутане, което редовно си спретвах търсейки като гламав хотела, който бях уж идеално схванал точно къде се е позиционирал... Паркирах на паркинга до някаква лъскава местна пистарка, а киселите гъзета ме гледаха високомерно и коментираха нещо хилейки се подигравателно на вехтата ми машина. Теглих им един сиктир наум и хлътнах у входа на кафаната да диря някой, който да бъде така любезен да ме настани в покоите ми. „Някой“ го открих от раз, хич не беше любезен и се опита нещо да ми се прави на интересен и да ме цака в курса, настоявайки незнайно защо да му платя в сръбски динари. Сметнах мигом две и две и понеже крайният резултат ми звучеше точно като оная сметка дето „6 по 6 е 96 и 1 наум 12 =136“, та отсякох от раз, че ще заплатя точно и единствено в марки! Имах. Смяташе се лесно, а и в крайна сметка офертата ми беше именно в марки /о, каква изненада – във валутата на страната!/. Човекът се намръщи, хвърли ми един ключ и ме отпрати „ей там през оная врата“, а аз отидох да се поразхвърля /и зверя в картата/, твърдо решен, че и да умра от глад при тея кисели високомерници няма да ям и да си пия йелен-а...

     Половин час по-късно

     Нарочно минах отново през кафаната, въпреки, че видях директния вход /изход. Киселия беше там. Къде може човек да похапне и пийне пиво, а? – питам нагло аз, а човекът мига на парцали и не може да схване тъп ли съм или просто го занасям. Преди да може да ми отговори, хлопвам вратата от външната страна. Дали пък няма да си намеря мотора небрежно и „случайно“ съборен от степенката като се върна. Времето ще покаже...

     Навън вече е тъмно. Вървя покрай реката. Небрежно. Без да бързам. Часът е нейде към девет, аз цял ден не съм ял нищо освен онова косовското „Месо“ за 5-те еврейчета, а в стомаха ми сто каба гайди свирят петата симфония . Подминавам къщата на Иво Андрич, подминавам полицейския участък и се отправям към оня прословутия мост – на Синан ли беше, на кой беше, така и не мога да се сетя.... Не се и напъвам много, много честно казано. Така и не я завърших тая пуста му история. Така и не ми стана никога тръпка и комай познанията ми за нея си останаха там някъде сред египетските фараони и династии...
   
     Преминавам моста с бодра крачка. Има някакви табелки, ала бала, ама ако трябва да сме честни вече единственото, което ме вълнува е да си намеря някоя отворена кафана, да мушна някоя половин кило вешалица с ладно пиво и да се отправям към оная важна среща –срещата с кревата... Нещо хич не ми е историческо и хич не ми е забележително. Сигурно Вишеград е много хубав град /всъщност да, такъв е!/, сигурно и пустият му мост е да си такова и такованкото и архитектурата ама...бай ти Фори, лошия рокер, хич не му е духовно! Направо пот взе да ме избива от бездуховност подминавайки поредното затворено вече кръчме. Усещах се как постепенно забързвам крачка. Направо си подтичвах, когато зад един ъгъл видях затварящ магазин. Нямах избор! Нахлух като опълченците на Шипка, примолих се да ми позволят да си купя нещо набързо и о, чудо – позволиха ми!/ Просто си представях да нахлуя така у който и да е затварящ магазин у нашенска си София! Жална ми майка.../ и...след точно две минути бях излязал с два произволно избрани салама, един хляб и бутилка с вода. Кепенците хлопнаха след мен, а аз седях и гледах глупаво покупките си! Дойдох чак дотук за да ям салам и хляб в хотела ли? Егати! А цял ден точех лиги по прословутата сръбска скара! Погледнах жално бутилката с вода... На ти сега Йелен, на ти ладно пиво! В суматохата бях тотално изключил и вместо бира си бях взела бутилка „Сараевски киселяк“... Наздраве!
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 894


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #32 -: януари 05, 2019, 18:44:14 »

     Ден първи след Гергьовден. Тамо нейде из генгерлиците балкански...

     И така мили деца... Бях ви заразправял една ми ти приказка. Една ми ти приказка за страшни рокйере, за мотофоруми, само за мото, само за форуми, за една ми ти балканска Югославия дето Бараката О’Бама я разбута, за косовските нрави, за босненските нрави, за сръбските такива, за раздрънканите балкански пътища, за странните екземпляри по родните ширини, за цветоусещането да си източнобалканец от по-източната европейска част. От четвъртия свят, както казва зетко... Приказка за самотата на пътуването, за богатството на пътуването, за любовта по старите японски мотори, за Дзен, за Буковски, за Милър, за кафето с локум в Митровица, ама оная косовската, а не сремската, за сочните плескавици каращи всеки себеуважаващ се веган да се хвърли под влака – оня влак край Мокра гора дето отдавна ръждата на забвението му беше подкарала релсите... Може би единствено Кустурица и Брегович поддържаха жива искрата на оная сараевска странна лудост, лудостта да си балканец. Ама див балканец! ЖИВ балканец!...

     Надигам се със замах от удобното легло. Кокалите ме понаболяват. От годинките ще да е... Не им обръщам внимание.... Вън очевидно отдавна е светло. Един Господ знае колко е часът, но със сигурност съм се успал! Естествено, че идеята ми беше да тръгна на зазоряване, ама то идеите са куха работа – повече приказки отколкото съдържание! Замотках се из стаята, с неясната мисия да си посъбера разпиляните къде ли не партакеши, да си позамия малко каската, да стягам раницата и да бягам. Глупости! Беше ме налегнала някаква арабско-меланхолична летаргия. Мани го това бързане сега! Дай да ходя да подиря кафенце нещо така! Барем като не успях да хапна сочна плескавица с ладен йелен, поне босанското кафенце да не опущя!

     Гребен естествено нямам и петте косъма дето ми стърчат от главата в разни посоки, днес са на съвсем особено мнение! Опитвам се да ги вкарам в някакъв ред, ама нейсе – видът ми си е все такъв – на добрият стар Айнщайн с безумната фризура и тежкарски сини кръгове гарнирани с удивителни торбички под очите.

    Въобще...докарвам го на 100 % на изпаднал квартален интелигент, наблягащ активно на онези напитки, от които светват очите. Нахлузвам и смрадливите ботуши, щото някак би било прекалено екстравагантно да се появя по чорапи на сутрешна аудиенция в кафето на мотела и с твърдото намерение да се изпокарам за добрутру с «учтивия» младеж от снощи, трясвам вратата зад себе си на гюрултия, за да няма съмнение за намеренията ми и хлътвам в кафаната. Младеж има, но е друг! Усмихнат и приветлив! Секна ме! Отидоха ми добрите намерения на кино. С тоя нямаше какво да се карам! Прекалено беше ухилен! Па и още не му бях набрал за нищо. След дълго въртене и сукане сядам на някаква маса – апропо, в кафаната няма живо пиле, освен младежът!

     Какво ще желаете? – пита любезният. Е па кафа! Домаче кафа! Босанска кафа! Има ли? – търся повод за скандал рано сутринта. Ооооо, важи, господине! Како да нема? Ооооо....четкосва ме нещо мазния. Изволите, господине, кафенцето! – след няма и миг с пиниз както само сърбите го умеят ми поднася човека кафето! С локумчето забучено на клечка за зъби, небрежно измъкната от опаковката, с двата пръста каймак, с чашката кисела вода, точно както и заръчах. Измърморвам нещо неутрално от удоволствие! Така де, няма сега и да го хваля младежа, че ще вземе нещо да се възгордее... А едно омлетче би ли желал господинът? Кой? Аз? Мчи как? След тоя глад снощи на саламче и водичка бих хапнал нещо по-така, па било то и омлетче! С какво го желае господинът? – и започва едно ми ти изреждане. Стоп! Отсичам бързо и жизнерадостно след като чувам магическата думичка «сланина»! Няма какво повече да го умуваме! Естествено, че ще измуам един омлет със сланинка рано сутрин! Две мения по въпроса няма!  То и без това все ме подиграват, че у Крушевац в една квартална пекарна дето имаше и от пиле мляко, аз си избррах твърдо и без никакво колебание «джеврек со сланина». Мчи тъй де...

      Преживях омлетчето, сръбвах от шербетлията кафенце и подхванахме приказка с младежа. Откъде си, закъде си – дежурните фрази, които със сигурност са втръснали на повечето пътуващи. Ти ли си, вика, тоя с мотора? Е аз съм, естествено! Какъв е мотора? Такъв... Колко пари е? Колко троши? На колко години е? Викам със сигурност на повече от теб... И младежът подхваща как се е хванал тук да работи, за да поспрастри някоя марка и да си сбъдне мечтата да си купи мотор! Викам о, супер, голяма е краста това, нали? Какъв мотор си си харесал? Е, аз вика си падам по чопъри! Чопър искам! Викам брех, бая ще трябва да поработиш тука за чопър! Чопърите са скъпи бре! У нас са скъпи! У вас не са ли? Аааа, въздъхва младежът, китайско чопърче, 300 кубика, за друго нямам сили... Дожаля ми за момчето... Сетих се и аз как въздишах и мечтаех навремето точно за китайски чопър 150 кубика, дето вероятно пет пари не чинеше, ама пусто за друго нямах вътък! То не, че и за това имах де, та накрая купих като от нищото една вехта, но сърцата Хонда ЦН 400. Гооолям купон беше тоя мотор! Да де ама малко нямах книжка. Да де ама и малко пиех повече отколкото карах . Малко се криех от военните, щото то навремето имаше едно таквоз чудо дето му се викаше казарма, дето днешната младеж  и на картинка не го е виждала иии....не знам какво що, но в крайна сметка останах без мотор. Това май беше най-кратко имания от мен мотор. Не знам изкара ли и месец...

      Разплатих се с младежът, пожелах му следващият път като мина отпред  да има паркиран китайски чопър и се застягах за път. А път си ме чакаше съвсем определено! Все още нямах ясна концепция за маршрута, но както и да го въртях и сучех все щях да имам 5-6 граници и дооооста километри. И дъжд разбира се! Дъжд щеше да си има доволно, убеден бях!

     Изкарах мотора на пътя. Нещо едвам запали. Нещо прихълцваше, нещо се давеше, нещо се клатушкаше, припушваше и подпръцкваше. Врътнах ключа, спуснах степенката и размахах краци покрай Дрина!



     После щях да го мисля Джуниър! Имаше време! Све беше у реду! Нищо, че бях през минимум две граници и на поне 650 км по най-прекия път от нас. Голяма работа! Дрина течеше мътна и пълноводна, облаците се кълбеха на хоризонта, часовникът упорито тиктакаше и ме притискаше все повече, но моментът за разходка по светло из Вишеград беше настъпил!

     Нащраках няколко снимки на Каменния град на Кустурица









          Да си призная не схващах концепцията за въпросното творение на Кустурица. Вярно, че не беше все още съвсем завършено, но въпреки всичко не схващах идеята! Всичко ми седеше яко студено, мъртво и застинало! Точно като декор за филм. Филм на ужасите естествено. Позяпах, почудих се, почесох се и мъдро заключих, че понякога гениалността е неразбрана /а за мен Кустурица определено беше един съвременен балкански гений/, затовапросто щракнах една снимка на нещо много по-прозаично и лесно смилаемо – мостът над Дрина
 


     и отново се запътих към пустият му Джуниър, дето ми създаваше главоболия с неговото подпръцкване...

      Накъде се бях запътил с тоя пушещ и прекъсващ мотор не знам... Може би най-логичното и здравомислещо нещо, което трябваше да направя беше да поема в източна посока максимално бързо скъсявайки дистанцията с „хоум, суит хоум“, но аз естествено с пълното съзнание и с липсата на какъвто и да е рационален разсъдък, дадох газ по пустото шосе по пътя за Сараево...в западна посока

« Последна редакция: януари 05, 2019, 18:46:40 последно от forry » Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 894


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #33 -: януари 06, 2019, 12:51:44 »

     По бреговете на Дрина. Сутринта след Гергьовден 2016-та.

     Шосето е абсолютно пусто и използвам да набримча горкия Джуниър колкото му душа сака. Дразни ме с това пушене, липса на мощност и прекъсване. Теоретично ако нещо се е запушило сега е момента да го отпуша, а ако мишоците са прегризали някое кабелче – сори! Ще достопя кабелчето с тоя зор дето му давам и или ще се подпаля или ще го уморя съвсем и ще си търся пътна помощ или електротехник, който да не е пил снощи до 2, че Гергьовден си е на почит по тези ширини, занете! Карам и разсъждавам на глас, докато с едното око си гледам пътя, другото е постоянно в огледалото да видя ще спре ли да пуши като стар дизел пущината, а с третото се любувам на гледките! Опааа, а посмали малко манго, а?!

     Мъча се да се сетя кога за пръв път съм минавал оттук... Бая далеч ще да е било. Беше със старата Кава дето не палеше на студено, понеже двигателя и беше с компресия клоняща към нула и дето сега двигателят и седи при бате Любо, рамата на двора, колелетата в бараката. Всъщност беше точно, когато паднаха визите за Босна. Да и таквоз чудо имаше по нашите земи! За Босна енд Херцеговина си имаше визи за български граждани! Мен са ми отказвали виза за Босна, колкото и странно да е това... Та воза си се по пътя /щото по тези ширини каране-то е едно друго нещо/, воза си се и умувам като как да го измисля маршрута, естествено ако мотора става за каране де! Ще ми се сякаш да отскоча до Сараево, ама дотам са едни поне 100 км и после обратно още едни 600-700-800. Така и не бях погледнал колко е часът, но сякаш не разполагах с чак толкова време, а и трябваше да тривиализирам пътуването си до „магистралата“ Сараево-София. Скуууука та дрънка! Дай нещо по-така да взема да врътна в движение! Е, там Ново Горажде, Старо Горажде, оня Чайник дето така и не бях смогвал да стигна до него досега, оттам малко Църна гора, Косово агейн, Сърбия, Копаоник, мопаоник, малко повечко завои и баири и после ако имах сили можеше по оня черния пограничен път до Куршумлия и оттам пей сърце – Куршумлия беше само на 300 км от дома...

     Планът беше хаотичен и неизпълним в един ден, но аз с ентусиазъм и твърда убеденост, че всичко е „по план“ със замах свих по табелата Ново Горажде. Целта ми беше Старо Горажде, щото там ми се щеше да гаврътна още едно босанско кафенце оригиналдъ, преди да вляза отново в земите на плескавиците и пивото. Добре де ще кажете, като целта ти е Старо Горажде, защо завиваш по табелата за Ново Горажде? Защото, мили деца, както за хиляден път казвам, Балканите са едно много странно от геополитически аспект място /може би се конкурира единствено с Кавказ/. Защото исторически погледнато цепех през земите на бившата СФРЮ /демек Титова Югославия/, по-локално погледнато през земите на бившата социалистическа Босна и Херцеговина, което в един по съвременен прочит би звучало като: цепех си значи, пушлявейки яко през земите на независимата /а дали е така?/ държава Босна и Херцеговина и в частност на Република Српска, която беше един от трите ентитета /ууу каква модерна думичка/ на тая независима държава, обаче само след няколко километра след като прекосях новоизникналият град Ново Горажде /исторически погледнато поляните и северните покрайнини преди град Горажде/, щях да навляза в Старо Горажде, демек град Горажде от време оно, само че, щях да съм междувременно преминал нещото като полудържавна граница между Република Српска и Конфедерация Босна и Херцеговина, чиито кантон беше Старо Горажде.... Обърках ли ви, мили деца? Обърках ви... Казано простичко отсам живееха сърби, оттам бошняци. Градът си е бил един до времето преди Бараката да разбута Балканите, а сега си е разделен на сръбски и бошняшки квартал, както най-вероятно винаги е бил, само че сега всеки си управлява неговата си част, води се в различна административна единица, работи с различни пари, отсам пишат на кирилица, оттам на латиница и прочие убавини наследство от братоубийствените войни по Балканите от по-ново време... С две думи табела за Старо Горажде нямаше как да има на сръбска територия, щото у Старото Горажде живееха мюсулманите, а у Новото бракята сърби. Толкоз!

     Толкоз беше и с мераците ми за босанско кафенце, щото нещо не намерих къде да свия, къде да ми грабне някоя кафана окото и разни ей такива претенциозни работи. Докато се накумя бях отминал централната част и на новото и на старото Горажде, а естествено нямах нито време, нито желание да се връщам обратно па било то и за босанско кафенце оригиналдъ! Пресякох набързо моста над реката притиснат от трафика и лека полека се заизнизвах от града. Табели имаше разни, ама ни една за пустият му Чайник, наречен незнайно защо на галено Чайниче... Нещата естествено бяха лесно обясними. Намирах се на мюсулманска територия, а приспособлението за варене на чай беше оттатък – при врага – на сръбска територия. Естествено, че чалмите нямаше да сложат табели за натам. Който си има път по вражеските територии да се оправя....или да си купи джи пи ес да речем. Аз те такова чудо естествено нямах, щото у наше село благата на циливилизацията идват с поне двайсе години закъснение, та прибягнах към стария изпитан метод – комуникацията с местните. Спрях до някаква групичка мъже, които разпалено обсъждаха нещо помежду си. Хората ме погледнаха с неприкрита досада. Изслушаха ме с половин ухо и ме отпратиха по пътя пред мен. Да, това бил пътя! Возай, возай! Е па, возам, друго ми не остава...
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 894


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #34 -: януари 07, 2019, 21:46:15 »

      Изнизах се от Горажде /сега новото ли старото ли вече и аз се обърках/, посоката ми се струваше логична, планините пред мен бяха разкошни и забулени в облаци, моторът поизглади прекъсвациите си, намали пушлявиците, така че бях на седмото небе от кеф – имаше шанс да се прибера и на собствен ход!



      Пътчето беше доста атрактивно – тясно, с поредица от плавни и недотам плавни завои, изкачвания разбира се, серпентини тук таме – въобще никакви следи от скучен европейски път примерно, а и движението беше почти липсващо, та просто използвах да си правя кефа и да давам газ на Джуниър душманската. Изцеждах скоростите по завоите и съвсем по Дзен си мислех, че те тоя мотор не е за такава душманска езда, най-малкото щото е на достопочтена възраст, а и ако недай Боже му станеше нещо там и щях да си остана, щото аз съвсем в противоречие с Дзен, разделях рязко карането/пардон, возането/, от поддръжката и ремонта на един мотоциклет. Казано с две думи – можеше и да нося разни инструменти, но какво точно трябваше да правя с тях в дадена екстремна ситуация, нямах особена представа. Впрочем, тези дни открих с почуда, че резервната крушка, дето от години си я возя в жабката на колата, се оказа, че грам не става за тая кола и това разбира се го открих след като първо ми изгоряха дългите, а после и късите казаха кюф... После в магазина ме просветлиха, че имало и други крушки освен Н4 както аз си мислех до момента...

     Тъкмо взеха нещо да ми поомръзват безбройните завои и баири, тъкмо да реша, че нещо съм объркал пътя и мернах е те тая табела. Скрита, скрита в храстите, ама и байо ти е с набито око



     Е...бях на верния път и очевидно тоя ми ти Чайник беше нейде близо. Успокоен от факта и използвайки отбивката на върха на някакъв превал – отбих хем за почивка, хем да видя отблизо табелата, която мернах край отбивката. Привлече вниманието ми, но нещо съдържанието ми убягваше. Подпрях Джуниър на степенката, свалих досадната каска и ръкавици и бавно и тежкарски се приближих. Тъй де – старческият недоскиф се компенсира с киризене от близо!



      Мислех, че е нещо по-забележително, а то скука – карта на мините в района. При това солидно продупчена! Или някой яко беше пуцал по горката табела, или пък това ще да беше карта на избухналите мини в района...

      Позяпах по картата, пошлях се безцелно из околната полянка потънал в някакви си мои мисли и бавно бавно се запримъквах към моторетката. Бях уморен. Бях стар и загубил тренинг. Бях дебел и тромав. Бях типичният преставител на породата „шофьор на консервена кутия на четири колела“. Какво ли правех на това двуколесно нямах представа!

     Приближих двуколесното с поспихнал ентусиазъм, но бях твърдо решил, че няма да позволя на някакви си мисли да ми развалят имиджа на лошия рокер. Нахлузих каската и ръкавиците, обяздих мотора и хоп...нещо странно привлече вниманието ми – предният ляв мигач на Джуниър висеше с пълна сила само на кабела подобно оръфан пискюл на стара нощна шапчица. Споменах нещо за майките, лелите и бабите до девето коляно, пуснах отново степенката, разопаковах се и жално вперих поглед в клюмналия мигач. Стана ми жал за Джуниър. Определено не бях добър стопанин. Откакто го имах все нещо му се случваше – загубих му тапичката на кормилото, строших му зверски спойлера, протрих му двата задни спойлера с някакви глупави дисаги, а сега за капак му умря и мигача. Мина ми през ума дали онея с лъскавата пистарка не бяха го строшили нарочно, в пристъп на гняв към истинската моторетка, щото те като собственици на купчина пластмаса с двигател не биха оценили достойнствата на горкото ми добиче, ама все си мисля, че щях да го мерна за километрите, които бях минал от сутринта. Цъкнах му копчето – мигачът работеше. Работеше ама като се клатушкаше насама натам и се биеше глухо ту в това, ту в онова и някак още по-тегаво ми ставаше от цялата ситуация. За миг се изкуших от идеята да му резна кабела и да изхвърля непотребното съоръжение в близките храсти при мините, ама ще взема да улуча някоя мина, та ще се разгърми и задими, па ще дойдат жандармите, па ще пиша до вдругиден на обяд... Не! Не ме блазнеше! А и някой кретен можеше да се заяде с липсата ми на мигач! Все пак ме чакаха към 700 километра и няколко граници! Не ставаше...

     Измъкнах изпод седалката изолирбанд, който незнайно защо бях взел, отчупих някаква клонка от дървото край мен и набързо шинирах горкия жълтурко.

     За пореден път нахлупих каската и сложих ръкавиците, направих последна проверка дали всички мигачи бачкат нормално и се заспусках по баира към пустият му Чайник...
Активен
mimom
ниво 4
****
Неактивен Неактивен

Мотор: Yamaha FJR 1300; Honda VF700C Super Magna; Honda Hornet 600; Suzuki Bandit 250
Публикации: 287



Ел. поща
« Отговор #35 -: януари 07, 2019, 22:46:11 »

 Smile apl rulez1 Mad Пич, кефиш ме! С удоволствие чета пътеписа ти! Поздравления! Така образно го описваш, че чак го чувствам! А и всичко това, гарнирано с прекрасно чувство за хумор! Давай, чакам продължението!
Активен
phoenix
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: Готин
Публикации: 686



« Отговор #36 -: януари 08, 2019, 18:18:51 »

Мммм, да. Ако нещо по мотора не може да се ремонтира с изолирбанд и тел, значи се отнася до сериозна повреда. Стар моторджийски лаф.
Активен
xx22xx22
ниво 3
***
Активен Активен

Мотор: Yamaha
Публикации: 207


Ел. поща
« Отговор #37 -: януари 08, 2019, 22:07:05 »

Здравей ,
понеже е из твоя район Smile да попитам
от тук
https://goo.gl/maps/uoUi4dLy8492
минава ли се ?
Навсякъде пише че е затворено ....но ми спестява доста път и е доста живописно .
« Последна редакция: януари 08, 2019, 22:08:49 последно от xx22xx22 » Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 894


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #38 -: януари 09, 2019, 08:35:22 »

Цакор пролаз съм на 99% сигурен, че е затворен! Бяха се засилили да го отварят през 2011-та, но или го отвориха само за едно лято, или въобще не тръгна и така остана... Пътят е изключително живописан и от двете страни на границата! В сайта на косвското външно пише, че единственият функиониращ пункт между Косово и Черна гора е "Кула" между Печ и Рожайе, та съм склонен да мисля, че оня високопланински пункт между Плав и Печ са го отебали окончателно! Апропо, мисля, че и пътят на превала така и не го асфалтираха и си остана тесен черен горски път, та дори и да функционира пункта трябва да се има предвид, че през есенно-зимния сезон трасето е непроходимо! А ако някой пита как така ГКПП в Европа ще е на черен горски път, ще илюстрирам с друг косовски граничен пункт Shishtavec-Krusheve, където пункта е насред една поляна а пътят от албанска страна е такъв



   

а от косовска такъв





   
     П.п. Честно казано, се съмнявам пунктът на Цакор Пролаз да проработи по простата причина, че е високо в планината и пътя е тесен и смотан. Освен това е към слабо населен район в Черна гора, който на всичкото отгоре не е населен с албанци! Съвременната косовска политика е да се отварят гранични пунктове на всяка баирчинка с Албания! Всичко друго мисля не им е приоритет! Въпреки, че населението на Плав е бошняшко (мюсулманско), но явно на този етап нямат интереси за официален път в тази посока...
« Последна редакция: януари 09, 2019, 08:54:05 последно от forry » Активен
madbatt
Чукча не моторист, чукча форумист!
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: горска пръчка
Публикации: 756


No cop - no problem.


« Отговор #39 -: януари 09, 2019, 10:26:49 »

От албанска ми харесва повече  Very Happy
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 894


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #40 -: януари 09, 2019, 11:22:55 »

    И от косовска хич не е зле, ама не точно с тоя мотор! Нещо, по-леко и с по-голямо окачване ще си е утрепия за там Smile
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 894


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #41 -: януари 09, 2019, 20:44:05 »

     Само дето се оказа, че спускането не е към заветното градче, а към някаква долина на някаква си река с някакво си полуизоставено село, след което ме чакаше ново зверско изкачване с безброй завои и заврънтулки. Не, че се оплаквах – все пак такъв път беше рай за един моторист, но мен мислите ми бяха само в едно – в кафенцето, което щях да ударя в градчето! Да се таковам и у моториста, изпсувах глухо в каската и продължих с изкачването на зашеметяващо красивите баири...

     Чайниче всъщност се оказа  сбутано малко погранично градче в подстъпите на планините, но всъщност предлагащо уникални панорами! Беше кацнало на два три баира, като над всичко се извисяваше местната църква и неизменното сръбско знаме





     Паркирах на пустия център и се впуснах в кратка разходка  по централната част на града с основна мисия не гледане на забележителности и културно обогатяване, а в търсенето на подходящо място за кафе и лимонада. Хвърлих бърз поглед и на въпросната църква, но от друга гледна точка вече. Да, отблизо не беше така внушителна като от подстъпите на градчето!



     По главната улица нямаше жива душа, само самотен транспарант се вееше над пътя и създаваше усещането за населеност на мястото, иначе приличащо като изоставено след чумна епидемия или нашествие на извънземни



     Воистина возкресе – промърморих под носа си. Правеше впечатление, че навсякъде по Република Српска надписите бяха на кирилица, за разлика от все по- полатинчващите се сърби в Сърбия, които упорито отсвирваха кирилицата все повече и повече! То не, че и македонците не правеха същото де, но сега иде реч за сърбите. Чак изглеждаше комично! Значи, когато трябваше да се правим на различни от бракята бугари пишем на латиница, но когато врагът е бай бошняк, мигом прегръщахме кирилицата за своя изконна писменост. Шантава работа. Курвенска работа... Усещам, че се смея на глас, а някакъв човечец с колело ме гледа странно. Дано не съм ги и говорил на глас, че то не се знае знае ли се....Основният принцип на пътуващият моторист, дето аз постоянно погазвах, е в чужбина да не се говори за политика! Кеф ти за жени, за пиене и ядене, за мотори и коли, но политиката е табу! По-здравословно е някак...

    Меря надлъж и нашир пустите улици в търсене на кафе. Искам просто едно кафе! Скромен съм. Но кафе няма. Нито лимонада. Почивен ден е и малкото градче е притихнало притиснато под похлупака на пролетните облаци. Всичко е някак прекрасно и тъжно. Самотно и потайно. Тихо и безжизнено... Подритвам някаква бутилка, която издрънчава по неравната улица. Въздъхвам и с мудно движение вадя смачкания пакет „Дрина“. Паля цигара и с походката на местен шериф закрачвам надлъж и нашир в притихналата утрин. Пролет е. Вчера беше Гергьовден. Природата се разбужда с пълни сили за нов живот, а църквата ни честити възкресението Христово. Само по улиците няма никой, а хладният повей на спускащият се от планината вятър навява много тъга и самота... Хвърлям фаса на земята и дори не си правя труд да го стъпча с крак. Вятърът го понася нататък, а мен дори няма кой да ме глоби! Кафе няма. И лимонада няма. Тук животът е замрял. Екипирам се и побързвам да се разкарам от това лишено от живот място.
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 894


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #42 -: януари 10, 2019, 21:06:21 »

    Ден след Гергьовден 2016-та. Нейде по пограничните баири.

     Не съм уверен колко ми остава до границата с Църна гора, но мисля, че не е много. Пътят продължава да се изкачва. Става все по-студено и усойно. Дано не повторя вчерашният експириънс по косовски с дъжд, студ, мъгла и сняг покрай пътя. Ще ми дойде в повече. Някакъв се влачи пред мен с умопомрачителната скорост на куц охлюв и упорито не ми позволява да го изпреваря. Не знам какъв му е проблема, но както се доближа до него и пусна мигач, той мигом се намества в средата на платното и почва да криволичи. Не, че нямам място да мина, но някак му нямам вяра. Нещо нямам желание да ме прати в дерето да бера гъби или недай Боже да потроша Джуниър заради някакво си комплексарско пишкомерене. На няколко пъти съм имал подобен случай. Не знам какво им става на тея хора? Хващам нашичкия на къс пас и на поредната къса права, когато той си рови нещо в носа, аз мигом се изстрелвам максимално далеч от тенекиената кутия с дребнавото човече в нея. Виждам го в огледалото как започва да се изнася към средата на пътя, но аз вече съм далеч пред предната му броня. Тегля му една сочна и за да няма място за съмнение какво мисля за цялата му рода му показвам с отривист жест среден пръст! Йебем ти и.... Нямам време да довърша тирадата, защото след поредния завой най-неочаквано за мен се оказвам на босненския граничен пункт, в който влитам с бясна скорост и единствената причина да не отнеса вехтата дървена бариера /апропо, дървена бариера на вехто ГКПП отдавна не бях виждал/ е, че въпросното ретро съоръжение е вдигнато. Спирам с триста зора на поне десет метра след знака стоп и бариерата и мигом почвам да се връщам назад, че и без това двамата погранични подскочиха до небесата, изненадани от моето ненадейно появяване с гръм и трясък.Убеден съм, че не са доволни! На 100% не са доволни! Свалям каската и с най-широката си усмивка небрежно поздравявам с едно „Здраво момци! Како сте?“, когато съдбата ми поднася още една изненада – от междувременно пристигналата консервена кутия изкача моят приятел, който е ни по-повече, ни по-малко от граничен полицай, съдейки по спретнатата му униформа. Е сега си такова такованкото...

    Ден след Гергьовден 2016-та. Насред Дивия Западен Балкан. На една крива погранична бариера.


     Сигурен съм, че си навлякох доста ядове! Залетял съм се и не спирам на точното място, показвам нецензурни жестове на господата властимащи, карам бързо и агресивно... Пфуууу.... тегава работа! За мое голямо учудване /но в никакъв случай разочарование/ слезлият от колата пограничен е с еееей такава усмивка и вместо да търси реванш отдалеч ми подвиква нещо за „магарчино нйеден“ и хлътва в бараката с надпис „Царина“. Двамата повелители на дървената бариера или загубили от него хъс, или просто в пристъп на някаква внезапно обзела ги добрина се заговарят с мен. Колко троши, па колко пари е, па ние ли скупо толко паре за толко вехт мотор, па издакле съм се приявил, па защо точно оттук, а не оттам, защо съм сам, дежурното, подплатено с иронично хихикане „Пааа дооообро сте вие у еуропската уния!“, след което ми обясняват, че при тях е к-а-т-а-с-т-р-о-ф-а, след което дружно заключаваме, че навсякъде е к-а-т-а-с-т-р-о-ф-а, естествено се осведомяват дали имам в себе си най-същественият документ по тези земи – зелениот картон, след което ме изпровождат по живо по здраво като ме предупреждават да карам бавно, щото напред има много дупки. Далеч ли е викам църногорския пункт, че оттук се не види, та да знам дали да се обличам и екипирам, а царинарите викат – ближе е, ей тамо през баира, 13 километра е, викат... Да ви имам ближето! Махвам за довиждане, свирвам с клаксона за моя приятел в бараката и леко леко закатервам баира нагоре...

     Слаломирам бавничко измежду кратерите по пътя като се самонавивам, че видиш ли това тук е така, щото е ничия територия и никой не ще да се мине да я асфалтира, но видиш ли, там като мина тея въпросни ничии 13 километра, нещата ще станат мед и масло! Море...все едно не живеех на Балканите, ама пуста му и наивност... Слаломирам и разсъждавам. Разсъждавам на тема екология. Странна тема за разсъждения ли? Не е странна! Все пак влизам в имащата претенции да е екологично чиста и прочие бла-бла-бла република Черна гора. Колко па да е екологична, ама айде карай-няма им трошим хатъра я! Та карам си кротичко измежду дупките и разсъждавам. Дали пък да не беше само Черна гора държавата, която се отцепи от Титова Югославия без сблъсъци, пуцаници и простотии? Ами комай да! Спретнаха си някакъв там референдум. Нагласиха ли го или не, не знам, но църногорците си се отлепиха от Сърбия и си сформираха чисто новичката държава. Дори не се напънаха и да си измислят некви паре, ами направо прилапаха еврото за всякаквите там разплащания, домързя ги да модифицират сръбския, както направиха повечето други отцепили се републики, ами направо обявиха някое от наречията му за официален църногорски говор и почнаха да пръскат екология по целите Балкани... Сложиха си най-големия мафиот за президент /впрочем както и навсякъде по околните страни/ и се почна – а, гепи тая екология, дай насам парата, гепи екология, дай пара, гепи екология, дай пара! Руснаците изкупиха адриатическото крайбрежие и всички заживяха мирно и щастливо.

     Криво ляво издрапвам до църногорското КПП, където е пусто като на селски мегдан по икиндия. Тук няма помен от бараки и дървени бариери! Тук всичко е модерно! Пара е играла! Ама то с тая екология няма и как да бъде иначе де! Спирам чинно, разопаковам се, а отнякъде дотичва най-мнителния митничар на света. Не тук, вика, по-натам. Не там каската,...онам. Не ключа в мотора – ключа в джоба. Тегаво тръгва тук... Мдаааа....Вадя зелениот картон, щото знам какво точно ще последва, но киселяка раздразнено подвиква „пасош ми прияви, пасош!“, след което прави някакъв бесен кръгом и хлътва в модерната си будка. Прозорчето се отваря с трясък и аз съм подканен с рязък нервен жест да си приявя пасоша на гусин нервния. Започва се едно сумтене и прелистване, прелистване и плюнчене и пак сумтене. Защо вика, имаш толкова много косовски печати? Ми, викам, щото навсякъде другаде се влиза с лична карта, само у пустото му Косово с пасош! Е, те за това! Никой другаде не ми бие печати, само косоварите абсолютно задължително, убеден съм за да дразнят после сърбянките! „Йебем ги у дупе!“ дето ми викаше един и пишеше с яд и злоба „поништено“ връз вражеските печати...

     Дай вика да ти видя багажа? Ма, викам, вие па гусин царинар, къде видяхте багаж? Багаж немам! Немам бре! У раницата има шише вода, злополучния снощен салам с някакъв комат хляб и някакви парцали! Какъв багаж, какви пет евро? Пограничният поседява и посумтява известно време и накрая със замах ми подава паспорта и ме провожда да си ходя. Тъкмо се екипирах и нагласих да захапя от църногорското нанадолнище и чувам свиреп крясък зад гърба си „А, зелени картон имаш ли? Зелени картон...“ Просто си знаех, че няма да мина метър! Нямаше как...
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 894


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #43 -: януари 11, 2019, 21:20:06 »

     По екологичното нанадолнище на Монтенегро.

     Заспускам се вяло по баира. Пътят е силно третостепенен и силно екологичен – разбирай асфалт почти няма... Честно, почнах да се изнервям! Не съм фен на офроуда, още повече с неподходящия мотор и при оскъдното налично време, с което разполагах! Покарах, каквото покарах и спрях на една относително дълга права с многоцелево задание. Щеше ми се да се позверя в картата на Църна гора, та да видя пустият му и път докъде ли ще е такъв смотан, после да взема малко да поотморя, да пийна вода, да пусна една такава, па да се полюбувам на красивите иначе черногорски планини, както и да пусна някой друг смс – един вид да се тагна, че съм жив и здрав и че съм доприпкал до това ми ти странно място.

     Попочесвам се там дето хич не ме сърби, поразтъпквам се и решавам, че ще отложа главоболията с картата за непосредствено преди тръгване! Няма да си развалям мързелешкото зяпане по околните планини в разкошното пролетно време. А планините са впечатляващи



    Не бях задълбавал чак толкова в разните му там философски интерпретации, но реалността си беше такава – обожавах планините, за сметка на морето. Комай на море за последно бях ходил нейде на някакъв къмпинг с някакви хора преди мноооого години и единственият ми спомен от това мореходене беше, че не излязох от кръчмите край плажа! Дори и краката не си потопих у водата!

    Полюбувах се на разкошното време и гледки и с неохота разтворих вехтата хартиена карта. Не сте забравили, че съм старомоден, нали?  Вперих взор в стогодишният хартиен носител, на който дори Църна гора не беше отбелязана като отделна държава, а направо си беше в териториална цялост с пустата му майка Сърбия, набързо се ориентирах като къде ли ще да съм точно и за моя радост открих на картата близък голям град – Плевля! Голям град за мен беше равносилно на големи и хубави пътища.  Загледах се в далечината, а хоризонт дал Господ, но никъде не виждах и помен от голям град! Пусто да опустее дано! Сигурно е зад тези баири... Или пък зад онези... Странна работа! А на картата беше толкова близо... Извадих от джоба вехтия пакет с червена Дрина и захапах смачканата цигара. Мдаааа...совите не са това, което са... В този момент иззад далечните завои се зададоха два мотора. От онези модерните. С металните куфари. С многото джаджи накачулени по тях. Движеха се някак тежко тежко. Солидно един вид. Ма то така си им и приляга! Все пак бяха БМВ-та. Джи Еси. Не някакви си там смотани джапански Ямахи...с тутраканска регистрация при това! Прибрах дрината обратно в пакета, че да не се излагам пред чужденците и жизнерадостно помахах с ръка, очаквайки „колегите“ да спрат за по фас и приказка. Къде ти!... Дори с поглед не ме удостоиха... Нихната мама!-теглих им бързо една наум и ядно сгънах картата, че час по-скоро да тръгвам! Вече и мотористите не бяха мотористи, йебем ги...

    Продължих си пътя надолу с леко вкиснато настроение от „колегиалното“ отношение на бракята мотористи, въпреки, че цялостно погледнато съм перде и просто си го местя у другия крачол, ама ей така на...криво си ми стана някакси. Нито щях да ги ухапя, ни пари да им искам назаем! Разсъждавах си, криволичех като на гигантски слалом, средната ми скорост беше потресаваща, а град в далечината се не видеше... Шантава работа. Въртях по безкрайните завои и леко вземаше да ми писва. Някак се бях настроил за по-бързичко отмятане на километрите! А и бях пак сипвал с лопатата щедро щедро от плановете! Ще пия кафе в Чайниче /не пих!/, ще спра да поразгледам Плевля, после нейде в нещо крайпътно ще хапна, после в Митровица за следобедно кафе и разходка по оня шантавия барикадиран с чакъл и сини каски мост, после прекрасните завои на Копаоник и после леви леви та у дома. Да де, ама....кафе не пих, времето напредваше безмилостно /а и бях един час назад от българското време, демек губех един час/, а аз подскачах по някакъв треторазреден път с една такава никаква скорост. Мъка и липса на кеф! Не ми беше това концепцията за приятно каране по готин маршрут! По едно време просто ми писна от всичко и баш на поредния обратен завой просто спрях!



    Да цитирам Гошо „идеше ми да захапя кормилото от яд!“. Хвърлих ръкавиците някъде зад мотора и с ряз и яд отворих вехтата карта! Картата естествено се докъса, предвид достолепната и възраст, аз просто взех интересуващото ме парче, а остатъка захвърлих при ръкавиците и с настървение затърсих пряк и читав път към Софето! А пряк път просто нямаше! Пряк път нямаше! Бях на гъзо на балканската география, а както, мили деца, много добре знаете, Балканите са малко място, но с ужасно нискокачествени и усукани пътища! Реално тук 200-300 километра бяха ужасно много! Нищо подобно на 300-те километра от Калотина до Белград примерно. Бях сигурен, че щях да стигна по-бързо от София до Истанбул, отколкото оттук до дома! Нейсе... Гледах, гледах, смотах картата с ясното съзнание, че и време за разглеждане и за кафе и за плескавици няма да има! Ще се прибера гладен и уморен нейде посреднощ! Просто го предчувствах!

     От мястото, на което се бях паркирал тръгваше нагоре по баира ей това пътче



     Изкушавах се да врътна мотора по него и да отпраша накъдето ми очите видят, или по-скоро накъдето пътчето ме отведе. Но! Нямах време за експерименти, а и бях сигурен, че това не е посоката за Плевля! А и пази Боже да пресека границата нелегално, оттатък сърбянките рииийли щяха да ми се израдват! А нямаше нужда... Въздъхнах тежко и яхнах Джуниър. Черногорските пътища ме зовяха...
« Последна редакция: януари 11, 2019, 21:34:28 последно от forry » Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 894


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #44 -: януари 12, 2019, 19:36:31 »

     След цяла вечност достигнах покрайнините на Плевля. Едва ли ще учудя някого като отбележа, че Плевля го минах транзит. Това добрите ми намерения да отделя половин един час на въпросното населено място просто отлетяха нейде в небитието. За втори път впрочем. Предният път пак си останах с добрите намерения, тогава с оправданието „ма то ще вали, дай да бързам да стигна в Жабляк“... Тук вече захванах някакъв път, който на моята карта беше очертан с почти невидима бяла линия, но аз бях се добре подплатил и след доста ровене из интернето бях установил, че път има и то доста приличен, просто картата ми не е ъпдейтвана последните трийсет години.



     Тук вече си позволих да вкарам там някакви нечувани трета, четвърта скорост, пък да развивам едни ми ти космически скорости... Лека полека и настроението взе да се променя. Кефа от карането взе да се възвръща! Започнах и със сметките на едро – ей тука са, викам някакви си петдесетина /в последствие се оказа, че са 80/ километра, с това темпо за половин час, аааайде малко отгоре ще съм преди Бйело поле, после Беране, Рожайе и ей къде е сръбската граница- в ранния следобед съм там. Да, да, ама не! Пусто много обичах да си правя сметки без кръчмар! Лека полека пътя взе да става все по-усукан и тесен, темпото все по-мудно и мудно. Баш на поредния обратен завой /естествено/ спрях и най-невъзмутимо подпрях мотора, за да гледам гледките и да сверявам видяното с картата.



    От едната ми страна се любувах на Джуниър, от другата ето на това



    Красота... Кеф голям! Мернах набързо в картата, че въпросното езеро е отчайващо близко до Плевля и че още много път ме чака и реших, че нямам време за мотане. А и вече си бях откровено гладен, а по пътя, по който карах нямаше не само нищо крайпътно, ами въобще нищо, в което човек да може да намери нещо свястно за ядене! Замислих се дали да не си доям снощния салам, но мисълта за вкусна и сочна плескавица просто мигом ме отказа...

     Ден след Гергьовден 2016-та. По пътищата черногорски.

     Пътя ставаше все по-преобладаващ и смотан и вече започвах да се чудя е ли възможно аз нещо да не съм догледал у интернето, а вехтата ми достопочтена карта да се окаже права, че пътя тука е леле майко, ако въобще го има! Темпото постепенно падаше, разнообразните препятствия ставаха все по-чести и по-разнообразни и лека полека виждах как и плескавицата и кафето се отдалечаваха нейде в небитието! Хем ми беше леко претеснено да не се завра у горите тилилейски както навремето го бях направил в някакви погранични сръбско-косовски планини (карах, карах, постепенно пътя стана тесен и никакъв, после макадам, после и макадама изчезна и накрая се оказах насред гората на някаква кална поляна, на която едвам обърнах), хем ми ставаше смешно. Както Поли обичаше да казва „само не ми е ясно ти ли избираш пътищата или те теб избират?” Пътешестването по този междуселски черногорски път натрапчиво ми напомняше на последното ни минаване по трасето Бабушница-Звонце-Поганово по западните покрайнини. Запознатите знаят за какво иде реч, за незапознатите да поясня. Когато седейки тарикатски у кафаната у Бабушница и ползвайки от безплатния и бърз интернет се пробвам да изчертая у рутъра маршрута Бабушница-Погановски манастир, започвам да се смея на глас на видяното. 38 километра, час и осем минути! Пфуууу…тея па! Хехехе. Половин час по-късно съм опулил зъркелите и съм залепнал на предното стъкло на колата, докато плахо превключвам от първа на втора и обратно! Ебаси ебасито! Пътят е в цялата палитра на възможните балкански пътища! От идеален и относително широк с добра маркировка и мантинели, през офроуд трасе с два пръста лед по цялата ширина, огромно разнообразие от паднали и падащи камъни, кал и течащи реки през шосето, до участъци, където само маркировката загатваше, че караш по път, а не по поляна…

     Единствената разлика в момента е, че е достатъчно топло, за да няма лед. Всичко друго е като дежа вю! Подминавам някакво изоставено като след натовски бомбандировки село и навлизам със засилка в предлагащият ми се щедро черен горски път! Грам не съм убеден, че това е посоката, но карам зад някакъв камион возещ трупи с намерението ако някъде мога да го изпреваря и спра да питам човечеца за какво иде реч аджеба… Придвижването е тегаво и бавно. Не, че бързам за някъде! Амиии…глупости! Аз съм само на намсиколкостотин километри от дома, а на темпото ми може да завиди всеки куц охлюв! В някакъв момент, човечецът пред мен пуска десен мигач и се свива максимално вдясно, аз разбира се втора подкана не чакам, изпреварвам изпълнявайки сложни пируети с танцуваща задна гума и разбира се както си и бях наумил пускам десен мигач и рязко спирам! Ми така де! Нали мислех да го питам човека! Тежкото возило заковава рязко зад мен, а опуленият му драйвър започва да реди някакви благословии, за които само мога да гадая накъде са насочени. Да, това бил пътя, йебем му пиииийп, пиииийп, пийп! Това бил, пиииииииииийп! Само няколко километра бил така, пиииийп, пииииийп, пиииийп, йебем ти пиииииийп. Смотолевям нещо и паля мотора, че ушите ми странно защо започват да горят…

     Малко по-късно изскачам от горското пътче на чистак нов, широк, идеално маркиран и обозначен път, който…да, познахте – започва (или ако щете завършва – зависи от гледната точка) буквално от нищото! Ако пътувах на обратно със сигурност, щях да помисля, че е някакъв изоставен път водещ наникъде, или е път от онея странните, дето го има в Македония над Берово – караш, караш, асфалт приличен, пусто, разкошна природа и изведнъж пътят рязко свършва на един баир и една поляна, където има изоставен (или по-скоро никога не функционирал) граничен пункт за България. От другата страна на браздата ни път, ни село, ни пункт, ни дявол! Някога щяло, било, нам кво си и нам що си, но типично по нашенски македончетата спретнали пътя и пункта от тяхна страна, а нашите дебелогъзковци рекли, че нещо видиш ли идеята не ги кефи и се отказвали от нея!

     Внимателно ускорявам по широкото шосе с едното наум, че хубавото може да не е дотам хубаво и ей там зад завоя пътя може отново да се превърне в горска пътечка! Но…изненадата е приятна – пътят просто е уставно направен, но само дотам, където изскочих от гората. Темпото става различно, гумите гълтат километрите за отрицателно време, а аз усещам с всичките си фибри, че наближавам цивилизацията, демек главният път Подгорица-Београд! Най-накрая и на нашата улица изгря слънце, нихната мама, пътностроителска…
Активен
Страници: 1 2 [3] 4   Нагоре
Изпечатай
www.MotoForum.bgКонцентратMoТoТуризъмKлуб пътешественик (Модератор: Tonyco)Тема: Имало едно време (пътепис)

Отиди на:  

WebMoto.bg - борса за мотори, части, аксесоари, екипировка, гуми



Страницата е създадена за 0.272 секунди с 22 запитвания.