Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
Изгуби ли регистрационния е-мейл?

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията

www.MotoForum.bgКонцентратMoТoТуризъмKлуб пътешественик (Модератор: Tonyco)Тема: Имало едно време (пътепис)
Страници: 1 2 3 [4]   Надолу
Изпечатай
Автор Тема: Имало едно време (пътепис)  (Прочетена 18917 пъти)
0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 933


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #45 -: януари 13, 2019, 21:12:26 »

     Ден след Гергьовден. Международен път Будва-Београд.

     След цяла вечност стигам до прословутия главен международен път от на майната си за на майната си. По грубите ми бакалски сметки тук трябваше да съм нейде по обед, след като доволно съм попиел кафа, ял съм плескавици на корем и прочие убавини... Излишно е мисля да споменавам, че ни кафа, ни плескавици, ни да е обедно време! Пладне отдавна е превалило и аз изоставам плачевно от смело нахвърляния си график, че ей го на и тъй нататък! Отдавна съм загърбил идеята, че ще се прибера у дома за „Лека нощ, деца“, ама ако може поне да е преди да пеят химна за прекаламбучкването на календара с една дата напред, би било добре...

    Спирам за малко на горския разклон, от който съм изкочил изневиделица, зяпам безучастно някаквите хорица, които седят на някаквато спирка досами разклона и понеже табели няма, по безпогрешният ми усет за посоки, време и пространство, смело свивам вдясно по посока на Беране, Рожайе, сръбската граница и прочие все неща в моята си посока! Наобратно работа нямам! Натам е адриатическата черногорска ривиера, която нито ми е цел, нито ми е на път, нито нищо. Та свивам аз вдясно, но карам бавно и внимателно, защото нещо ме гложди червейчето на съмнението! Дали пък да не обърках посоката? А? Глупости! Няма такъв филм... Карам на втора с трийсе и се самонавивам, че е абсурд, видиш ли да съм се погрешил!

     „Еееей, момци!-подвиквам на момците на спирката-нали Београд е насам?” – соча отривисто пред себе си. „Натам, натам!“-махат също толкова отривисто момците зад гърба ми! Ти, викат, къде искаш да ходиш? Към Подгорица ли? Бе каква Подгорица! За Београд пътувам! Погрешил си се бре! – отново ръкомахайки в обратна посока ме упътват момците... Абе яяяя....вие па ще ми кажете на мене къде е Београд! Пфууууу....., явно съм го изрекал на глас, защото момците възмутено започват да кимат неодобрително и ми теглят една неособено любезна. Подкарвам отново накъдето си бях наумил, само че карам бавничко и умувам – е ли това вярната посока? То вярно, че мотото на завеяния моторист е „де що е път, стига да е хубав, е нашия път“, ама нещо не ми се щеше след няколкочасово каране да изскоча в предградията на Подгорица, па да се вратим и после цяла нощ да бухам бавни балкански километри по кривите нашенски пътища...

    Спирам и умувам. Умувам и се чеша, където най не ме сърби! Подпитвам и минаващата край мен черногорска бабичка – „Кажи, лельо, накъде води този път!“ – кой знае защо с нотки на изнервеност и припряност любопитствам аз. За Подгорица, да, да...за Подгорица... Трета сверка не търся! Поглеждам за секунда в огледалото и правя рязко обратен насред пустият международен път. След минутка подминавам с бясна скорост „момците“, свиркам ядно, клатя заканително глава и за да няма съмнение какво ми е в главата показвам отривист жест с преобладаване на средния пръст по техен адрес. А какво са ми криви „момците“ не знаех, но все на някой трябваше да си го изкарам за всичко! Това беше положението...

    15 минути по-късно съм спрял на любимата ми бензиностанция преди Беране да заредя бензин и да се поразтъпча. Всъщност, правя най-нелогичното зареждане, защото първо на първо имам все още доста бензин в баката, второ на второ в Черна гора бензинът е доста по-скъп от този в Сърбия, където ще съм след малко и е несравнимо по-скъп от косовския, където ще съм още малко по-след малко... Апропо, никога не съм си падал по тея тънки сметки. Зареждам винаги, когато преценя, че е нужно и винаги догоре! И колите и моторите, които карам все им се дразня, че са с малки резервоари. По-скоро ми се виждат малки.... Най-досадното нещо, когато пътувам ми е да зареждам час по час... А това да си правя сметки да заредя два литра и половина колкото да пресека границата, а там да заредя с 3.14 стотинки по-евтинко.....това пък съвсем не беше по моята част... В крайна сметка тръгнал съм да си правя кефа и да харча пари! Ако не – седи си дома, Фори и ще спестиш много....няма що...

     Пътят от Беране до границата е хубав и широк, движението е относително рехаво и правя сметка да стигна за нула време граничната бразда. Ако не ми мине котка път скоро щях да съм отново в Сърбия и след още няколко десетки километра да се висна на оная никаква граница с барикадите и бодливата тел – косовската.Оттам дето се вика – едно ми ти Косово, обратно в Сърбия, Копаоник и след няма и триста километра и една нашенска граница съм си у дома. Дет се вика ей го дей!

    Пусти и да опустеят тея Балкани дето толкова са ми легнали на сърцето! Ей го на – хората ходят на цивилизовани места, карат из алпийските проходи, по гръцко, насам натам…и на онам… Цивилизация ти казвам! А аз се вра тука по тея мини държавички със съмнителни мини пътченца с мнооооого завои и още толкова много дупки и бабуни. Ама пусто – харесва си ми тука! Не, щото съм роден на Балканите! Просто си ми допада! Мое си е! Чувствам го близко! В свои води съм си…
Трудно ми е да сложа всичко под един знаменател, ама то и няма нужда в крайна сметка! При толкова еднакво безличната западна цивилизация, това дали си в Белгия, Холандия, Германия или Франция за мен е все едно! Навсякъде изкуствени усмивки, нашенски цигани, африкански афро-нам-кви-си-там, навсякъде си добро дошъл ако си развързваш щедро кесията и никъде, ама никъде и на никой не му пука за твоята скромна източноевропейска особа! А на Балканите някак всичко е цветно, китно и различно! Тук непукизмът е непозната дума! Винаги ще се намери някой да те препсува! Мчи тъй де...
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 933


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #46 -: януари 14, 2019, 08:11:34 »

     Не бих казал, че нещо не ми допадаше пътуването през Черна гора, просто някак ми беше...безлично и/или безразлично. Или бях твърде уморен вече, или отегчен, или просто стар, или знам ли и аз какво се случваше. Карах мотор по мой вкус, което беше само по себе си прекрасно, бях жив, здрав и пътуващ , бях обграден от разкошни планински красоти, бях на Балканите, т.е. у дома, но...все трябваше да има едно но, маама му стара! Спомнях си като дете каква тръпка ми беше всяко едно пътуване с вехтия москвич с нашите, как стоях над оскъдните хартиени карти /то други и нямаше де/, как умувах, чертаех и планирах маршрути, как после Шефа караше по някакви си негови маршрути нямащи нищо общо с моите така старателно подготвени, как отброявах оставащите месеци, седмици, дни, до началото на поредното миниевропейско пътешествие с допотопната соц машина, натоварена с буркани със зимнина, щайгите с домати и краставици, бутилките с домашна ракия, палатката и подрънкващата от дупките в асфалта посуда... И досега си спомням онея соц пътувания с хипарски привкус от ерата на недотам късния социализъм...

     От тогава насам бях изминал безброй километри с всякакви превозни средства – и с кола и с мотор, и с колело, и на стоп, и със самолет. А Боже, колко ли пък бях пребродил с влак! Все се сещам за варненската ми епопея, когато всеки петък вечерта се товарех на влака от Варна за Бяла Слатина, оттам на другия ден за Пловдив и оттам обратно у дома – във Варна и така всяка седмица! А тридневното пътуване с влак до Полша през 89-та, а зимното подрънкване с допотопния МАН до Орел в Русия?... А сега? Карах си мотора и се прозявах, стараейки се да си държа поне едното око отворено докато с досада гледам едвам едвам превъртащият се механичен брояч на километража. Не знам какво точно се случваше с мене! Уви, или се бях наситил на пътуванията, или ми беше станало досадно, или беше безкрайно крайно време да сменя формата! Ето хората го правеха! Кой товареше колелото на колата и въртеше планински велосипедни километри, кой си купи лодка, кой кемпер, само аз си стоях все така и единствено моторист. Та и моторите ми си бяха все същите като преди 15 години!

     Преминавайки през Рожайе се насилвам да отворя и другото око понеже трафикът традиционно като за Санджак става силно непредсказуем! Така и никога не съм спирал в това градче да поразгледам – сещам се слаломирайки между бошняците джигити. Имам си някакъв мислен рейтинг на най-кофти движението от местата, които съм посещавал и все се чудя на кой да дам почетното място – на дрогираните и неадекватни албанци в Косово, на реднекс бошняците в Санджак, или на пияните грузински джигити? Вдигам рамене, защото и сега не мога да дам еднозначен отговор на питанката и продължавам напред стараейки се да се измъкна жив и оцелял. Не за друго ами ще вземе някой да ме катурне, та мани, че ще ме потроши, ама ще вземе нещо мотора да ожули...

     Предполагам, че ми остават още двайсетина километра до границата със Сърбия. Насилвам се да не заспа на мотора, както и да не спирам преди да вляза в Сърбия, не за друго, а защото темпото ми нещо хептен отиде по дяволите! Както се бях разкиснал ми беше пределно ясно, че спрях ли, нямаше поне половин час да мога да се самонавия да отлепя. Така ми идеше да си избера една полянка и да му полегна загледан в червения допотопен Джуниър, контрастиращ на свежата зеленина околовръст. Да, ама не! – както казваше Петко Бочаров, лека му пръст...

     Republic of Serbia – I‘m back again...

     Ако изходим от отдавна доказаният факт, че земята е кръгла, предполагам нямаше нищо чудно в това, че днес отново влизах в Сърбия! Какво толкова ми се пулеше сръбския митничар така и не разбирах! Ама вика, вие господине, вчера сте влезли на Добраково, после сте излезли на Увац, сега откъде ради Бога идете? Е па викам от Църна гора бре! Возам се! Нещо търсеше под вола теле нашичкия и ме гледаше под сурдинка силно съмнително! Ама, вика, вие и вчера сте били в Църна гора! Оттам сте влезли в Сърбия! Е да де...и днес оттам влизам в Сърбия! Нали ти казах, че земята е кръгла! Возам се бре! У круг се вратим! Разумеш... Човекът съвсем се обърка от моите обяснения. Сам? Е как ще съм сам друже? Со Джуниър съм бре...Последва дълго и тегаво мълчание. Човекът понечи да каже още нещо, но явно реши, че не му се занимава повече с мен, попита служебно дали имам нещо за приявлене, направи се че не е чул питането ми дали е нужно да си приявля мръсните чорапи, салама и хляба, които носех, халоса един размазан от яд печат в паспорта ми и на изпроводяк полюбопитства накъде сега. Е накъде, накъде...ми към Митровица, на кафу... Граничният махна с отривист жест да се разкарам я на Митровицу, я на майната си и да освобождавам терена, а аз втора подкана не чаках...
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 933


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #47 -: януари 14, 2019, 21:18:52 »

    Ден след Гергьовден 2016-та. Отново в Сърбия. Отново във филма...

     Бях отново в Сърбия. Спрях на първата възможна отбивка след границата.



     От едната страна на пътя имаше някакъв типично по балкански запуснат и затворен за по-добри времена мотел, а от другата цял автобус с баби, които вдигаха врява пред другото западнало кръчме – отсреща. Естествено шоферът ги беше спрял пред работещото кръчме, а аз тъй като не исках да се бутам при бабите, се задоволих със затвореното.  Нещо ми дойдоха в повече границите тези дни и стана каша – откъде, закъде, накъде... Принудих се да отворя картата, за да видя в крайна сметка накъде трябваше да карам, за да вляза в Косово и дали в крайна сметка бях уцелил граничният пункт за към Митровица или се бях тотално объркал и кой знае къде щях да попадна карайки по читавия иначе път, който следвах.

    Мдааа...имах някакви си 25 километра до следващия граничен пункт. Ма на много нагъсто ги бяха нцвъкали тея пунктове, бре!

    Тук, на Балканите, всичко беше на хвърлей място. За добро или за зло, така си беше. Как само звучеше „отивам в чужбина да мушна една плескавица!“, а това, че плескавицата беше едва ли не зад отсрещния баир, някак не се броеше. Ма чужбина си е! Европа беше уникално в това отношение място. Балканите бяха уникални в това отношение място. Тъжно някак... Държави, държавици, държавички...   Защо, ради Бога, се делим така не знам! Както казваше преди време един старец на едно кръстовище в Пея /Косово/  „Сви смо люди!“... Сви смо люди, ама...за един ден не ми беше никакъв проблем да мина 4-5 граници при най-невинна обиколка на близките Балкани, докато дъщеря ми например ми обясняваше как съседния щат и е на 10 часа път с кола. Ово йе стандарт, както причат йедни люди...

      Изоставям бабите пред отсрещната кафана и въпреки умората и нежеланието се товаря на мотора и се готвя за отлитане от това лежерно балканско местенце. Serbia, I’m back again! изревавам в каската и поемам по прашното пролетно шосе в посока Митровица, оная Митровица...косовската.

     Знам, че сърбите не ни долюбват. Знам, че българите, особено онея с по-чувствително на тема национализъм небце, недолюбват сърбите. Знам, че има хора, които скърцат със зъби като им кажеш, че отиваш да разпускаш по сръбско, знам че масово се бърка национализма с туризма, знам за Балканската война, знам за репресиите до ден днешен в Западните покрайнини. Знам! Всичко това го знам! Но и знам, че половин България ходи на море при маляките! А не сме ли били почти два века под гръцко робство? А не сме ли били и пет века под турско? Ама от Дидим през Кушадасъ до Анталия ол инклузивите пращят по шевовете от българи националисти! Опа казвате, с тая кьор софра, как да пропусне човек! Е как! Никак! То е ясно! Още алековия Ганя не пропускаше да удари кьоравото, па ние няма да сме по-различни я?... А онея родолюбци дето ходят на талази да заработват при енглезите? При холандците? При швабите? При испанците, при италианците, при финландците, при шведите, при гърците, при чехите, при французите? А онези родолюбци дето си татуират Левски на гърдите , ама работят на черно, данъци не плащат, в трамвая се возят без билет, крадат и с гъза си де що падне? За тях кво? За тях нищо, но тежко ни на нас, дето харесваме йелен и плескавици и сме фенове на Гуча, на Кустурица, на Брегович и сръбският цинизъм и дух!

      Имаше навремето един филм на Адела Пеева „Чия е тази песен?“. Спомняте ли си от кого щеше да яде бой Адела? От сърбите... Докато представителите на всички балкански народи и се мазнеха щото ще ги дават по телевизора, само сърбите и скочиха на бой, щото ги засегна на национално съзнание...само сръбският свещеник плюваше гневно по масовата циганизация на Балканите... Няма значение...бих махнал съвсем по нашенски нихилистично с ръка , ако не бях зает да управлявам вярното превозно средство – Джуниър. Километрите се точеха някак мудно, аз се чувствах отпаднал и уморен, определено бях гладен – след сутрешния омлет со сланина друго не бях слагал в устата, а и се бях отплеснал в геополитически размисли, които в общия случай не водят до нищо, освен човек да си чеше езика или егото. Дремеше ми и за глобализацията и за национализма и за Истанбулската конвенция. На Балканите се чувствах разкошно, карах си мотора, пиех си зайчарското, муах си плескавиците, слушах си Брегович, въздишах по гениалността на Кустурица и всичко ми беше наред!
 
     Сещам се за едно от гурме посещенията ни по сръбско и ме напушва смях. Понеже беше студено и понеже отдавна не съм на двайсе да се правим на мъж пред гаджетата да се возам с моторо, кога навън е студено или вали, с Поли се бяхме развихрили с колата по близките Западни покрайнини. Както казах на гурме туризъм – разбирай на кебапчета и бира естествено. Та след два дни шетане по покрайнините с допотопното волво, което си таковало такованкато и техническото състояние



се чувствах точно като у филм на Кустурица, но същевременно съвършено спокоен, все едно не бяхме с кола пред разпад! Усмивките ни бяха до ушите, настроението лежерно и слънчево, а дрънчащото, пушещо и прехълцващо съоръжение странно клатушкайки се и виейки като ранена кошута се носеше с незнайно колко километра в час /километража за пореден път беше дал фира и вече не реагираше на гневното ми потропване в нещастни опити да го върна към живот/, покрай Власинското езеро.



     Наслаждавахме се на скуката и на заледените участъци от пътя, по които волвото започваше да придобива твърде особено мнение за път и посока, а аз хаотично и безцелно въртях волана във вяли опити да го върна у пътя, когато насред нищото , от някакъв гараж още по-насред полето изкача някакъв човек, който настървено маха да спрем. Естествено се замислям, че е някакъв кур капан, ама човекът настървено си маха и обяснява нещо. Мисля още цяла вечност, колебаейки се между газта и спирачката, а понеже средната ни скорост е като на куц охлюв баба му, време за размисъл дал Господ! Та спирам значи. Ама спирам уставно! Насред пътното платно. Пътят е пуст. Само сняг и хоризонт около нас! Натискам, двоумейки се дали няма да ни падне акумулатора междувременно, копчето за аварийките, то самото нефелно почва да премигва, докато релето на мигачите с последни издихания се обажда „ссскккррръъъъъъъъъц......ббббжжжжжж.....сссккккррррръъъъъъъъц....бжжжж....“ Отварям вратата, за да чуя човека какво ми прича, по простата причина, че ако смъкна стъклото не съм убеден, че ще мога да го вдигна, а човекът продължава да ми обяснява настървено нещо си. В първия момент решавам, че ни е объркал с някого, но пък да не е видял чуждоземския номер на колата не ми се вярва! Но то пък колко местни видяхме да джиткат из региона с коли с пернишки и кюстендилски табели предимно, та вярно въпреки несръбските номера на колата, човекът може да ни е сбъркал с някого.  Обяснявам на човека, че съм „бен ябанджи“, демек чуждоземец и да я кара малко по-кротко и книжовно, за да се разумем като хората, а той ми обяснява, че точно мен видиш ли е чакал един вид, щото не може да запали колата на някакъв негов човек. Седим насред пътя, насред нищото, насред Западните покрайнини и някакъв човек видиш ли ме увещава да дойда да оправя колата на някакъв си друг човек! Правя крачка напред, па крачка назад, в плах опит да взема правилното в дадената ситуация решение, но нещо умът ми не го побира. Абе, аз викам от коли нищо не разбирам! Погледни само каква трошка карам! Чудя се дали да се шмугна на бегом у волвото и с мръсна газ /ако запали/ да отлепяме напред, или да продължа с абсурдната ситуация! Оглеждам се за някаква скрита камера, тъпоумно мислейки, че това е някакво си сръбско реалити за чужденци амсалаци поставени в абсурдно-комични ситуации, но не би! Камера се не види! За сметка на това от гаража излиза най-комичното старче, което можете да си представите и настървено ме задърпва като че съм дедо Господ на автомонтьорите, да видя защо не му пали колата! Прихвам да се смея! Приликата с дядката от „Ко то тамо пева?“ е уникална! Същото дребно жилаво старче със сбръчкана комична муцуна. За миг се поколебавам и се гмурвам във филма. Отивам да им оправям колата – казвам на Поли. А?-изрича невярващо тя. Изуменият и поглед казва всичко. Повече думи не са нужни...
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 933


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #48 -: януари 15, 2019, 21:38:51 »

     Пристъпвам несигурно към гаража с авариралото возило, все още чудейки се къде е уловката. Продължавам да редя жални вопли, че нищо не разбирам от коли, но определено няма кой да ме чуе. Междувременно питам какво и е на колата, а човекът, който ни стопира нещо говори за някакъв карбуратор.  Бе какъв карбуратор, бе аланкоолу?- нервя му се аз! Ти хабер имаш ли колите с карбуратор откога са само в музея? Газя в снега докато изгазвам най-накрая до заветния гараж, че те нихната мама не го построили на пътя, а ееей там – хубавичко сврян навътре в поляната! А колко сняг ще има да се рине докато се изкара пущината до пътя, просто не ми се мисли! Добре, че не стана въпрос и снега да им разчистя... Та надниквам аз във въпросния гараж и що да видя – опел! Ами то хубаво опел, ама той от ерата на ранния Хитлер тоя опел. Някакъв незнаен за мен модел, гарантирано ми е поне набор. А в гаража такава смрад на бензин, че само се моля някой да не реши да пали цигара... Надниквам под капака на вехтото возило и я...изненада! Ма той верно с карбуратор! Бракята сърби отново нещо почват да ми се обясняват, аз също влизам в отстъпателно-обяснителен режим, бутвам тук, бутвам там, все едно пък нещо ми е ясно и категорично отсичам, че с нищо не мога да помогна! Не, не-вика човека – влизай ти в колата и се мъчи да я запалиш, че тоя (дядката демек) видиш ли го къв е смотан, нищо не може да нпарави! Е да де, а аз какво да направя в цялата ситуация! Влизам, завъртам ключа, а стартерът само едно такова жалостиво мяу, мяу, мяяяяууу, мя......и умря! Абре, викам, вие ток нямате у акумулаторо! Да де, ама било имало и пак същата. Е, ми заредете го и пробвайте, бия отбой аз преди да са се присетили нещо друго. Не! Да сме вземели да я избутаме до пътя! Бе как у тоя сняг ще бутаме? Вие у ред ли сте? Човекът обаче е съвсем сериозен и мигом хваща  едно гребло, галантно подхвърляйки ми другото налично с недвусмислен жест за какво точно ми го дава... Вярно вече се чувствах като у филм на Кустурица!

     След цяла вечност, с триста зора сме избутали старата кошница до пътя. Викам, ай сполай ви, аз съм дотук, тръгвам преди и на нашето волво да му умре акумулатора!  Не, не, давай вика да я бутнем! Уфффф, що ли мама не ме е научила да отказвам твърдо и категорично!? И като почна едно ми ти бутане....ум да ти зайде!
 


     Дядката в колата, после аз в колата, после оня другия в колата и файда никаква – дори и не прихълцва! Пък мирише отзад на бензин! Мирише....
     Отказвам се категорично и затръгвам нагоре по баира. Не знам колко сме го бутали пустото добиче, но волвото и Поли отдааавна не се виждат на хоризонта!  Сполай ви люде, аз си тръгвам! Тъкмо го изричам и някакъв пикап с двама мъже спира виждайки странната суматоха по пътя. Ха, нови жертви! Ей сега е момента да прехвърля топката! Да, ама не било баш така! И пак като се захвана едно ми ти бутане! То така сигурно до Църна трава щяхме скоро да слезем...

     Сагата приключва след като и на новодошлите им писва и най-после се сещат да закачат вехтия опел на въже и да му разкажат играта от дърпане! Е, разказват му я! Но и го запалват с триста зора! Моторът боботи неравноделни тактове, от ауспуха бълват зловонни кълбета гъст черен дим, но алелуя – сагата приключва! Поемам запъхтян нагоре по баира, че път ме чака! Волвото сигур е вече зад три баира под четвърти! Егати фитнеса, егати чудото...

     Сега определено не ми е хич до фитнес и бутане и съм сигурен, че ако излезе „Ко то тамо пева!“  да ме стопира – въобще няма да спра! Човек веднъж се лъже...

      Продължавам да юркам Джуниър в посока косовската граница, ако и да е малко условна подобна граница за господата сърби. Тя вярно беше странна ситуацията, защото отсам границата в територията на Сърбия всъщност населението беше бошняшко, демек мюсулманско,а оттатък граничната бразда в мюсулманско Косово населението беше чистокръвно сръбско! Не случайно преди време на въпросният граничен пункт, към който се бях залетял имаше брожения, блокади и палежи, но събитията вече бяха отминали...надявах се. Мисля, че пунктът в момента беше отворен и правех  сметки да вляза оттам, да пресека сръбската част на Косово и през Сръбска Митровица на север докато отново вляза в Сърбия. Тънката ми сметка беше така да избегна тегавия трафик на същинско Косово, щото нали щях да пролазя през земите дето „Косово йе Сърбия“, така че там за типичния шиптарски трафик не ставаше дума изобщо! Само половин час по-късно се оказа, че сметките са ми безкръчмарни, но...всичко по реда си!
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 933


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #49 -: януари 16, 2019, 12:46:07 »

     Ден след Джурджевдан 2016-та.
     Отново в Косово – ябълката на раздора.


     Наближавам границата с Косово. Оная граница – дето полу я има, полу я няма. Полу, полу, ама баш си я има! Граничен прелаз от типа интегрисани (станали модерни напоследък по тези ширини). Пункт като пункт...като изключим вишките, бодливата тел отстрани, захвърлените (или по-скоро оставените за бъдеща употреба) преградни пирамиди и останките от някакви изгорели камиони оттатък пункта. Тук просто си мирише на напрежение.

     Напрежението е навсякъде. Напрежение виждам и в очите на служителите, пред които съм се изтипосал ухилен като брюкселска зелка! Викам я счупете гипса бре! Мен само пасоша ми европейски, я съм си жив нашенец! Балканец! Каката, на която подавам червеното тескере определено е оперирана от чувство за хумор. Или мрази мъжете... Или е стара мома и всичко и е криво. Виждам зле прикрита неприязън към моя милост. Ма какъв съм, ма що съм, ма еди си кво си, ма еди си що си... Пфуууу.... Не думай! Все едно исках да ме допуснат до Алкатраз с атомна бомба на борда! Ма чий ще го диря у Митровица, роднини ли имам, приятели ли? Тегава работа. Вече почти бях начертал алтернативния маршрут заобикалящ тая спорна и размирна територия, когато каката след дълго сукане и условничене благоволява свише да ме пусне напред...до другото гише. Айде вика да видим онея дали ще те пуснат! Айде...готов съм да се обзаложим...

     „Онея“ са още по-подозрителни към моята особа. Странно, не мога да си обясня с какво провокирам това съмнение. Гражданска имаш ли, пита служителят? Имам! Ама тя тук няма и да ми трябва, щото аз в Косово няма и да влизам – ей тука на, през Зубин поток и после през Северна Митровица и на север все по сръбско. Мигът, в който съм привършил с тирадата схващам каква велика глупост съм изрекъл, ама пусто като думите ми вечно изпреварват мисълта, ако въобще има такава... Поглеждам към ревера на човека, където се мъдри табелка именуваща го нещо като Сали Бериша, Хашим Тачи, Хайредин Нури Алипи или йебем ли го какво точно завъртяно име. Господи, усто голяма, та нали си на шиптарския граничен пункт на Косово! Можеш ли да им ги говориш такива? Това все едно някой да влезе у кърджалийско и да рече на нашего брата пограничния, че него видиш ли винетка не му требе, щото той у България-та нема да влиза, ще ходи само до пазара у Кирково... Мдааа....голяма глупост изшляпах...

     Половин час по-късно, след като надълго и напоително съм преминал в обяснителен режим, след като пограничните хич и нямат хабер да ме пускат у Косово, след сума ти приказки и проверки на скромния ми багажец, изведнъж изгрява щастлива звезда и на моя небосклон. Щастлива звезда под формата на джип със сини каски, които ме разкарват от пункта, защото щяло да има някакво височайшо посещение ли, преминаване на някакъв големец ли така и не разбрах, но изюркаха граничните да разчистват трасето и моя милост повече и не чака. Драснах с мотора навътре във вражеската територия, все едно ме гонеха сто дяволи... Ама това само до първия завой, зад пункта. Спрях, да се доопаковам, да погледна картата и да се порадвам на живота под формата на някакво голямо езеро ли, река ли, язовир ли, край който много живописно се виеше пътя. Много. Балканите са хубаво място. Красиво място. Ако и да имаше вечни политически, етнически и всякакви други конфликти!

     Планът ми за Косово беше простичък. А беше простичък поради безкрайно оскъдното ми време и солидна умора. Планът си беше чисто и просто да премина през четирите сръбски общини: Зубин поток, Митровица, Звечан и Лепосавич и на Ярине, в подножието на Копаоник да вляза отново в Сърбия. Има няма стотина километра. Дори бях си заплюл на картата едно алтернативно пътче, чрез което да избегна последните две села преди Митровица (населени с албанци) и преминаването през албанската Митровица. През вчерашния ден се бях наситил на косовско движение с албански оттенък и днес правех тънките сметки да си го спестя! Естествено, най-основната ми цел се явяваше и разглеждането на музеите в Митровица! Глупости!...Все едно се хванахте! Основната ми цел за момента беше да мушна две големи плескавици, оти бях умрял от глад! Па и то едни музеи у Митровица, казано под секрет....мани, мани...

     Яхнах отново мотора и освен за природни дадености, започнах настървено да се оглеждам за някоя крайпътна кебапчийница, или ако щете плескавиджийница. Нема! И за цяр нема! Сал природни красоти, път приличен, завои разкошни, слънчице в небето грейнало, а корема свири деветата...

     Не мога да не отбележа масираното присъствие на сръбски знамена. Навсякъде! Сръбски знамена в промишлени количества. На всеки стълб, на всяка улична лампа, по колите, по къщите...навсякъде! Много пъти съм коментирал, но съм убеден, че толкова много сръбски знамена накуп в самата Сърбия никъде няма да видите! Толкова кирилица в Сърбия никъде няма да видите! А и толкова коли без регистрационни номера, не само в Сърбия, но и никъде поне в цивилизования свят, съм убеден, че няма да видите. Много странно усещане. Караш, караш и хоп, всяка втора кола без номера. Отстрани паркирани коли без номера. Все едно караш през една безкрайна автоморга, само дето автоморгата си е в движение и си се кара. Много странно, наистина...

     Моментът, в който колите рязко се сдобиха с табели и знамената по стълбовете рязко почервеняха разбрах, че съм изтървал отбивката за Звечан, бях навлязъл в албанско-ориенталския хаос на шиптарския регион около Митровица. За миг се зачудих дали да не се върна, но я намеря, отбивката, я не. Въздъхнах тежко и се гмурнах във водите на тежкият и безхаберен шиптарски трафик. Въздъхнах още по-тежко, защото ми беше ясно, че и тук плескавици няма шанс да намеря. Дюнери и пици. Това е положението...
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 933


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #50 -: януари 17, 2019, 11:47:05 »

     Движението си стана типичното албанско хаотично движение. Разочарован или не, трябваше да пресека въпросните села, после да се гмурна в олелията на южна Митровица и да видя като как и къде трябваше да премина през Ибър, за да стигна по-спокойната и по-нашенска Митровица, демек отново тънките сметки бяха свързани със заветните плескавици. В Митровица занавлизах от югозапад. Излишно е да казвам, че оттук никога не бях минавал. Това и бе една от причините да избера това ГКПП! Хем да разнообразя маршрута, хем да покарам покрай въпросното езеро, хем да избегна хаоса на Санджак, хем да си обогатя представите за живота в днешно Косово, хем някак ми се виждаше по-напряко. Напряко напряко ама...то като сложиш и двете граници бонус и напрякото отиваше на кино, но...както вече споменах – въпросът беше да разнообразя тривиалният и до болка познат маршрут през Нови пазар – административният център на сръбски Санджак.

     Движението около мен все повече се сгъстяваше, аз нямах никаква представа накъде трябва да карам. Чисто и просто се носех по течението в посока видяла ми се по някаква моя си логика като вярната. Знаех, че по някакъв мост може да се премине от албанската в сръбската част на града. Очите не можеха по никакъв начин да ме подведат, че в момента се намирам в албанската част, така че логично търсех заветния мост, по който да премина отвъд... Джи пи ес естествено не ползвах, а нямах нерви да спирам и да се разправям с местните, а и още помнех как малко преди манастира Високи Дечани спрях край пътя и попитах за посоката щуращите се наоколо дядо и внуче. Човекът направо подскочи два метра над земята от место! Как му заковорих на сръбски и се накокошини, а като чу че питам и за някакъв си манастир плю гневно, анатемоса си ме нещо на родния си език, грабна внучето под мишка и търти да бяга като да бе видял самият дявол...

     В крайна сметка трафикът си ме носеше напред , а аз нямах особен избор освен да му се доверя.  Бутаха ме оттук, натискаха ме оттам – направо яко си се изнервих! И без това не съм фен на градския трафик, а тук направо изпадах в потрес! Захванах по главната улица, която в оригиналния си вариант излизаше на моста с камарите чакъл, а в неоригиналния вариант пак там, само дето завършваше като задънена в камарките инертни материали. В това се уверих, когато тегавия трафик рязко се разпръсна и си останах аз сам самичък срещу  чакъла и патрулиращите полицаи и военни в подстъпите на моста. „Не! Оттук нямах шанс да мина, а и да имах нещо нямах особено желание!“ Спомням си как при едно от ходенията ни по тези места с Поли спряхме от сръбската страна на моста и ни в клин, ни в ръкав ходихме да питаме охраняващите откъде аджеба можем да пресечем реката, а те ни викат „Еееей там, по-нататък има мост, ама ако искате мушкайте се тука между камарите и минавайте!“ Викам да, дааа....аз да не съм от вчера?!“  Че като затръгваме по тоя ми ти мост, че като запуцат ония джандари....Айде немаше нужда да ни дават у новините... Та спрях значи пред камарите и направих най-логичното (и разумно) нещо за момента – вратих се! Върнах се и се гмурнах отново в митровишката олелия! Честно идваше ми в повече! Предвид умората, която си ме беше вече налегнала, предвид тегавия трафик, нещо нямах нито нерви, нито желание да търся пустият му отворен за преминаване мост! Просто си хванах пътя обратно с идеята като изляза на нещото, като главен път за Прищина, да си продължа по него и  да заобиколя Митровица! В крайна сметка ако не уцелех разклона за Лепосавич (за който естествено нямаше да има табели!), или евентуално за Подуево, щях да хвана за Прищина и оттам по добре познатият ми маршрут през Грачаница и Гниляне (ама не онова Новоискърското Гниляне) щях да вляза в Сърбия на Буяновац! Нямаше да е бързо, но поне щеше да ми е познато...

     Криво ляво се заизмъквах от града. Минах през капещия и гнусен тунел и в далечината видях търсения от мен разклон – оня международния – пътя от Прищина за към Сърбия. На разджлембената детелина спрях, защото естествено...табели нямаше! Или поне не за нещо, което да знаех, че ми е на път! За сметка на това имаше патрулка с двама полицаи и аз директно и най-нагло се курдисах до тях, разваляйки им рахатлъка!
 
     „Селям алекум, аркадашлар! Разумете ли по сръбски?“, на което двоицата нарочени за аркадашлари, озадачено и подозрително се споглеждат и сбутват. Усещам, че съм всял смут и паника, но не мога да разбера чак пък с какво толкоз! Доброто и лошото ченге се посбутват още веднъж нещо си и чак когато за трети път се сръчкаха комуникирайки нещо, което по никакъв начин не разбирах, схванах за какво е цялата драма. Драмата кой да се прежали да говори с мен...на сръбски. Е...прежали се! Доброто ченге с неохота пита какво ме вълнува и с какво да са ми полезни. Викам, аркадашлар, накъде да хвана, че да стигна в Сърбия (щото бях повече от сигурен, че съм попаднал на господа, за които Косово НЕ Е Сърбия). Оооо, ама там е опасно! Трябва ли да ходиш ТАМ? – загрижен за моя милост пита добричкият! Че ако не трябва ще питам ли? Ама и милиционерски прийоми.... Оттук право напред  да съм карал, ама да съм знаел, че след километър два навлизам в опасни територии. Опасни, опасни, колко па да са опасни?... Ако питаш някой от „опасните“ територии, мигом ще те информира, че току що идваш от деветия кръг на ада и че щом си оцелял значи нищо не може да те събори! Сещам се естествено за „синдрома на опасното място“. Имахме едно такова пътуване в Турция преди време, когато постоянно ни се обясняваше, че тук видиш ли всичко е цветя и рози, но натам....колят и бесят без упойка. Само че ние тъпо и упорито продължавахме натам и като стигнехме в „натам“, там пък едни любезни и усмихнати хора ни обясняваха, че тук видиш ли всичко е маргаритки, а страшното е оттук нататък.... И така прекосихме половин Турция...

     Благодаря на любезния, благодаря и на мълчаливия му колега и се гмурвам с главата напред в онея мътни и опасни територии – сръбските територии на Северно Косово...
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 933


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #51 -: януари 18, 2019, 14:01:58 »

     Ден след Джурджевдан.
     Северен автономен район. Косово.


     Имам не повече от 60-тина километра до „границата“. Бях почти убеден, че няма да правя повторни опити да влизам в Северна Митровица и да се мотам, защото и без това темпото ми беше никакво, за сметка на многото километри, които ме чакаха. Айде, ще карам напред, а в Лепосавич ще отбия да търся нещо за хапване...
 
     Подкарах по (почти) перфектното трасе и лека полека Митровица остана зад гърба ми. Не ми се връщаше! Знам, че плановете ми бяха основно свързани с едно бързо размотаване из северната му част, придружено от плескавицоядене, но...нещата не винаги вървяха по план. Да не кажа, че при мен обичайно вървяха не по план! Викам, мани го сега Митровица, дай да поотхвърля малко километри и да се отдам на насладата от почти пустият,  широк и доволно завойчест път в посока Сърбия. Определено чувствах умора! Умора, която притъпяваше дори и глада, който ме мореше от няколко часа насам.

     В Лепосавич влязох почти по инерция. Градчето с нищо не блестеше, освен може би с новата си (или добре реставрирана) църква. Нищо и никакво малко схлупено градче, с типичният запуснат вид на малките провинциални сръбски градчета. Нямам идея защо (всъщност имам, ама не му е тук мястото да разчоплям темата) малките градчета по земите населявани от сърби изглеждаха потискащо сиви и запуснати, за сметка на разкошните китни и много цветни села! Особено в централна Сърбия какви села имаше... И не е да кажеш, че нямат църни ромляни! Имат си хората! Но имат и живот в селата! Чисто, спретнато и подредено. И мноооого цветно... За сметка на това Лепосавич с нищо не блестеше. Обичайно го ползвах като транзитна спирка за почивка и кафе. Имаше една типична соц кръчма на пазара, в която колчем минавах по тези места, не пропусках да седна на теферич да изпия едно поднесено с пиниз босанско кафе! Та и тоя път така! Викам си дай да ударя дежурното кафе, хем малко да поотморя от митровишката лудница и напрежение, хем си и имах нужда от кафе, хем пък можеше да мерна някъде нещо за хапване.

     За хапване нищо не мернах естествено, затова и след като гаврътнах дозата си кофеин, се метнах на коня и продължих в северна посока. Мисля, до границата бяха 25-30 километра, където нямаше нищо крайпътно, но вече сякаш се бях примирил с идеята, че надали скоро щеше да ми се отвори парашута на кулинарна вълна.  Кефех се на завоите, като поддържах едно неприлично бързо темпо, защото бях убеден, че тук полицаи с радар няма да срещна! За камери пък да не говорим! Те половината коли номера нямаха, та камери!
 




      Е, като те снима нашичкия с камерата, а ходи доказвай коя точно кола е била. Една такава синя...без номера...с един мъж вътре.... Пфффф, звучеше несериозно, а и да беше сериозно тук никога не бяха засичал пътни патрули с радар или камера. А и в крайна сметка бях по земите дето всичко на пътя имаше парична равностойност. Както казват господа хърватските полицаи – те тая минава само у вас и у Сърбия! Тук тая не минава...

     Бях се залетял юнашката, както вече споделих, когато баш на един завой, на някаква отбивка или нещо подобно, мярвам къщура с магическата дума „кафана“ лепната на нея! Почти се самоутрепвам рязко свивайки от перфектния асфалт на крайпътния неравен пушиляк, виждайки, че вратата на кафаната зее гостоприемно отворена! Ама съм късметлия, а? – говоря си самодоволно. Слънчице, път, сочна плескавица, арни масички под навеса отвън... Точно „моето място“! Понечвам да прекрача прага на къщурата, въодушевен от мисълта за истински сръбски роштил, когато здрава мамаша над средната възраст нелюбезно, но за сметка на това твърдо застава в касата на вратата, скръстила заканително ръце, отправяйки ми начумерен поглед. За миг решавам, че съм се нещо погрешил и че съм нахлул в покоите на госпожата, което е раздразнило до крайност нейна милост. Поглеждам наляво, поглеждам надясно – заведение не виждам. Табелата „Кафана еди си коя“ е бодната баш пред нейния имот, та няма как да съм се заблудил!
-Добар дан! – с целият си позитивизъм съм се ухилил като олигофрен. -Добар дан, госпожо!
На което госпожата само седи и ме гледа. Почвам да се чувствам като натрапник. Нещо съмнително има у тая кръчма, дявол го взел! Дали пък мамашата не ме обърка с някой шиптър евентуално?!
-Добар дан! Я съм из Бугарска!-натъртвам на последното, за да разсея всякакви прокраднали се съмнения, че съм враг на народа! Мамашата не трепва!
- Гладен съм! Може ли плескавица или нещо друго? Роштил някакъв?
Госпожата ме уверява, че хич никакъв роштил няма. Викам, ами дай да хапна нещо, все ми тая какво точно! На което госпожата отвръща, че и това го няма у менюто. Въобще нямало нищо готвено! Свалил съм гарда и вече с жални вопли си правя устата за нещо като вафли, чипс или какъвто и да е друг там някакъв боклук. Не! Нямало! Мъжът и готвел по принцип и днес го нямало! Днес отишъл за риба! Това пък какво общо имаше с вафлите и чипсовете и ща радеше тогава госпожа мамашата у тая кафана нещо ум не ми побираше!

      Благодарих за „гостоприемството“, теглих една чисто българска на госпожата  и с яд яхнах мотора, когато мадам благоволява да ме информира, че на близката бензиностанция продавали разни работи и евентуално може би можелo и да има някакъв си сандвич останал. Въпреки всичката условност на казаното от нея и въпреки, че и бях набрал яко, все пак подкарах с една идея по-ниско темпо, озъртайки се за въпросната бензинджийница.

     Странно! Аз тук бензиностанция не помнех да съм виждал! – говорех си сам на себе си, когато на следващия завой виждам въпросното съоръжение в последния момент. Съоръжението е толкова невзрачно, мърляво и минималистично, че ако не го търсех специално както в момента, никога нямаше и да заподозра, че го има на лицето на земята. Намалих с идеята да се върна обратно, когато на 500 метра напред мернах граничния пункт. Не! Нямаше да се връщам! Времето летеше, бензинджийницата беше яко мизерна, а на пункта опашката от коли доволно впечатляваща! Откъде ли се бяха взели тея всичките? – разсъждавах озадачено на глас. Откъде ли?
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 933


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #52 -: януари 18, 2019, 15:48:31 »

    ГКПП Ярине. Пак там нейде на Балканите.

     На границата опашката е колосална! Не знам защо, но е егати бутаницата. От наша страна са се наредили плътно две колони и се вият по протежението на няколко завоя. От отсрещната не мога да видя добре, а и честно казано много много не ме касае. Касае ме някак да пресека тая со никаква граница, че да мога да си се прибирам към дома по възможност по-експедитивно. На фона на рехавия трафик, тая работа с опашката от коли и камиони нещо не ми се вижда нормална! Направо не ми се мисли кога ли точно ще мога да премина в сръбско. Спирам, като естествено съм се прибутал маааалко по-напред, да кажем към средата на опашката. Най-отпред не смея да се навра, или поне не на тоя етап, че да не си изям боя от някого. Хората са видимо изнервени и видимо чакат от доста време. Гася мотора и се поразхвърлям. Ще се чака. Мноооого ще се чака! Присламчвам се лека полека към групичка мъже над средната възраст, поздравявам и питам какво става. Границата била затворена! По дяволите... Веднага ми минава през ум, че на тая размирна плюнка земя пак някой нещо е полудял и я е застрелял някого, я е барикадирл пътя, я някой юнпрофорец са го отнесли като куцо пиле домат. По дяволите още веднъж! Просто се виждах как си отвисявам тук цяла вечност. Не знаех как мога да разбера дали в цялата държава са затворени граничните пунктове, или само този, или пък само тези няколко, на които се случваха ексцесии отвреме навреме. Не знаех и как да питам и без това изнервените хорица, защото темата с тая пуста граница си беше доста деликатна. За едни имаше граница, за други не, за едни такава държава като Косово изобщо нямаше, за трети.... За момент се замислям дали да не се прежаля да си пусна телефона и да чета в нета, но бързо бързо здравият разум надделява! Не бях толкова богат! Още вчера мимоходом мярнах при влизането в Косово, че смс-ът, който получих от мобилния оператор, освен, че ми пожелаваше „Уелкъм ту Монако!“ (имаше някаква врътка с кодовете на мобилните оператори и част или пък един от косовските ползват международния код на Монако, друг на Словения, въобще голяма каша с тея мобилки, но пък някак си ми беше гот като получех смс с уелкъм ту Монако! Някак гъзарско ми се чинеше! Щото аз и Монако...), ами и ми пожелаваше по никакъв начин да не ползвам интеренет, защото тарифата беше повече от убийствена – нещо към 25 лв за мегабайт! А немаше нужда...

     Вписвам се в групичката кибици и подхващаме разговор. От дума на дума става ясно, че пункта е затворен, защото оттатък правят ремонт на магистралата! Ща, ща? – недоразбрал питам глуповато. На магистралата правят ремонт и ще е затворен пътя час и половина – два – отговарят търпеливо местните. Аз ли нещо не съм в час, или какво не мога да схвана. Каква магистрала, какви 5 лева?... Колкото и да се напъвах не можех да се сетя оттатък да има магистрала в близост. Ми нямаше... Освен сега да градяха нещо магистрала сърбянките, ама толкова пък чак бързо, айде сега... Продължавам да се пуля и недоумявам, но така и не питам. Ми викам добре, значи като отворят магистралата ще отворят и пункта? Йесте, йесте, точно така!. Чак две години по-късно съвсем случайно научавам, че те местните на пътя между Митровица и Рашка си му викат магистрала. Ово йе стандарт! Какво друго да кажа не знам...

     Лека полека мръдваме напред с по някоя друга кола. Не, не са отворили пункта! Просто има хорица, които явно не им издържат нервите и се връщат. Аз обаче съм тъп и упорит! Айде сега и да се връщам! Е откъде да се върна? Като се сещам само какъв гъст трафик ме чака докато прекося Косово, а и накъде да се насоча? Към Подуево ли? Към Буяновац ли? Или направо към Македонията? Е па аз докато стигна току виж отворили границата. Айде и без това имах нужда от почивка! И от плескавица имах нужда, ама очевидно и тук нямаше да ми се отвори парашута.

     За дакле путуеш? – любопитства един рязко съмнителен тип. За София, за Бугарска – отговарям кротко. Па ти си се погрешил бре? – повишава тон, като да ми се кара нашия. Ти още на Прищина си се погрешил! Трябвало е вика за Подуево да хванеш и оттам към Лесковац и Ниш. От Македония идваш нали? От Македония, да, да....погрешъл съм се, на Прищина съм се погрешил-продължава с дивотиите моя милост. Просто грам не ми се спори! А и ако му кажа, че идвам от Сърбия, за да вляза пак в Сърбия и какви точно ги диря по тея земи, ще се впусна в една дълъъълга полемика, за която на този етап нямам желание...

     Добре че се появяват някакви турци с кола с чешка регистрация, та вниманието мигом се насочва към тях и мен ме оставят на мира... Завалиите, съжалявам ги! Толкова опулени и уплашени хора не бях виждал скоро. Естествено и те живо се интересуват какво става с границата. Естествено и на тях някак им е непонятно като къде е тая магистрала като тука помен няма от такава. Естествено им се е взел страха, защото и те са се погрешили. Яко са се погрешили! Още на Скопие някой или ги е метнал, или съвсем по балкански ги е пуснал на пързалката, за да гледа сеир, но от Скопие вместо за Сърбия са хванали пътя за Косово. Пресекли са Косово с всичките му безумия и сега ни живи, ни умрели седят при нас на тая затворена граница.

     След като добре си повисяваме около час и нещо на лаф и на цигарка на пътя, след като вече съм се примирил, че пладне отдавна е минало и ще се прибера в тъмна доба или в ранни зори у нас, най-накрая опашката се размърдва! Мигом грабвам Джуниър и леко леко се набутвам напред. Ура! Има шансове да изляза от пустото му Косово...днес.
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 933


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #53 -: януари 18, 2019, 15:49:58 »

     Отново в Сърбия. Ден след Джурджевдан 2016-та.

     Границата минавам учудващо бързо. Учудващо бързо стигам и до разклона за Копаоник. Ама да не помислите, че щото съм много бърз! Амииии. Нищо като подобно! Просто разклона е на два завоя след границата. Свивам нагоре и се понасям по разкошните серпентини в посока върха! Много си го обичам този маршрут! Много е „моторджийски“ (егати клишето!). Тъпото е, че съм към края на силите си и не мога да му се изкефя максимално! На всичкото отгоре съм гладен като вълк, а в близките 30-40-50 км нещо не се сещам къде ще може да се яде! Освен ако не реша да се правя на гъзар баш горе у курорта де... Няма шанс. Гъзарията хич не ми лепне! Няма да забравя как с Борката преди време се бяхме забили в най-елитната кръчма на едно притихнало провинциално българско градче. И как не ни пуснаха да влезем! Защо ли? Защото Борката паркира вехтата Шкода 105 насами тротоара между масите на заведението. Оная същата Шкода дето резервоара и беше пробит и бензина седеше на задната седалка у една десетлитрова туба от минерална вода и с едно маркуче отиваше там някъде, където по дяволите, трябваше да отива бензина на една кола. Мани Шкодилака, ами и самият Борка беше като излязал от модно списание (аз вика пазарувам дрехи само от Иван Фешъна и тавана ми е 5 лв) – долнище на анцуг било ново някога, плетен пуловер с ееей такива дупки по него шапка идиотка, плетени терлици нахлузени в гумени галоши с два пръста кал по тях. От друга страна моя милост, току що скокнал от пловдивския влак, с ватенката дето ми беше подарил Колйо пияницата у Пловдив и която естетвено беше поне три размера по-голяма от моя, традиционно брадясал и рошав и с кръвясал от евтиното вино поглед. Бяхме типичните клошари погледнато отвсякъде. И по нищо не личеше, че Борката се разхожда с по 20-30 хилядарки у джоба. Щото бяха времена, когато Борката имаше десетина магазина, но имаше и плетени терлици и гумени галоши, а както е известно по галошите посрещат... Аз пък имах колйовата ватенка и свободата си.

     И сега имам свободата си, мърморех си в каската докато сучех серпентините нагоре. Да, да, имаш Фори, кого заблуждаваш? Моторизмът може и да е символ на свободата, но при мен комай само символа беше останал. Ипотеки, кучета, вечно кисел шеф, шкембе... те тея тривиални неща, символ на съвременния загробен човечец... Карах нагоре, натискайки на ръба на собствените си сили и тези на машината, стараейки се да наваксам загубеното ценно време в чакане да отворят „магистралата“. И пустото му вечно бързане! Дали ще доживея някога да тръгна да пътувам спокойно и без да закъснявам и бързам? Дали? Някога? Но пък не знаех и дали ще ми допадне. Дотолкова бях свикнал с вечният остър времеви дефицит, че нямах представа какво ли точно бих правил ако имам два-три пълни мързеливи дни у някое конкретно място! Без значение кое точно! Ето тук например – кимах мълчаливо в посока курорта навръх баира. Тук например какво точно бих правил три дни? Вдигах рамене мълчаливо, кимах нерабиращо и продължавах напред.

     Последва лудешкото спускане от другата страна на планината. Пътят много ми напомняше Беклемето, но някак по-тесен и с една идея по-смотан. Спусках с умерено темпо, че умората можеше да ми изиграе лоша шега и да ме прати да бера гъби по околните поляни. Знаех, че имам някъде към 300 км до дома, което от една страна си беше нищо, но от друга с оглед усуканите балкански пътища и натрупаната умора от двудневното каране ми се видеше направо неземно много! Майната му! Нямаше да си развалям кефа от пътуването! Когато стигнех тогаз! Само дъжд да нямаше и да намерех къде да хапна набързо плескавица...

     Плескавица, естествено, така и не намерих къде да хапна, или може би просто беше настъпил момента, когато всичко вече ми беше все едно. Просто карах напред с единствената идея, че вече ми се прибира. Кефа беше поизчезнал. Минавах като насън през населени места кое от кое по-китни и впечатлителни, но просто гледах напред и само напред в източна посока. Вече ми се прибираше! Нейде между Брус и Блаце просто спрях на банкета на пътя да отпочина, че задника ми беше станал на палачинка, да опитам и малко да се концентрирам и да взема да разровя запасите от вчерашните салам и хляб, дето ги купих набързо у Вишеград. Дори нямах нерви да търся подходяща отбивка. Просто спрях! Спрях, изрових с досада салама от раницата и тъкмо отхапвайки солидно парче колбас и комат хляб с излъчване на див звяр, иззад завоя се появи процесия от десетина коли с ремаркета, на които бяха натоварен АТВ-та и кросарки. Спряха хорицата, а аз не мога да смогна да преглътна. Питат имам ли някакви проблеми и могат ли да ми помогнат с нещо, а аз само пуля очи, издул бузи и плювайки трохи в отчаяни опити да обясня, че просто отмарям... Почувствах се точно все едно съм с колйовата вехта ватенка и лъхам на евтино вино....

     В Ниш влизам по тъмно. Влача се едва, едва. Знам, че ми остават „само“ 160 километра, но това ми се вижда като да трябва да ходя до края на света! Прибирането ми от Ниш до вкъщи ми се стори безкрайно. Всичко беше като в унес или някакъв нереален полусън. Носех се с бесните 60 км, клюмнал на една страна на мотора, а причината ченето ми да не падне от умора, бе, че просто каската го подпираше. Тировете ме изпреварваха и свиреха гневно, а аз все така порех вятъра с бясното темпо на престарял ездач с куца кобила.

     Границата я преминах като в сън. Сигурно са ме помислили за яко дрогиран идиот с вехт червен мотор. Понесох се по нанадолнището след Калотина. Беше малко преди полунощ. Беше студено. Беше мокро. Беше валяло. Беше нереално. Бях тръгнал преди повече от 16 часа и бях преминал през пет граници и безброй баири и завои.

     Черният път към горската къщурка беше в кал и локви и пързаляше яко. Въпреки цялото внимание, на което е способен един изморен до смърт човек, баш на най-големия баир задницата започна да прави пируети и буквално ме изхвърли от седалката. Видях се някак странно като в анимационен филм как политам над мотора, но и някак странно задната гума влезе у коловоза и аз цопнах обратно на седалката като успях да овладея Джуниър. Джуниър беше голяма работа! Джуниър беше олдтаймер досущ като стопанина си, но Джуниър се държеше. Спрях на пътя. Пуснах пачия крак и тътрейки крака влязох у дома. Нямах сили дори да отворя вратите, за да го прибера в двора. Нямаше кой да го открадне! Нямаше...

    Рождество Христово. Лето Господне 2018-то.

     И така, мили деца...

     Имало едно време една приказка. И като във всяка себеуважаваща се приказка, в нея имало една горска къщичка. Имало и две кучета. Имало и един кон – Джуниър и един дебел рицар, пардон моторист-идеалист. Имало, мили деца....

     Нещата отдавна бяха отишли на майната си. Джуниър все така споделяше гаража с останалите расови добичета, а аз все по-рядко отварях скърцащата гаражна врата. Още по-рядко карах. Кучетата отдавна бяха се преселили на едно по-добро място – във вечните ловни полета. В къщата беше кучи студ, защото вече никой не живееше в нея. Котарака отдавна беше на топло в града, само сняг и стелеща се мъгла придаваха зловещ вид на китната горска къщурка, която беше обявена за продан. Волвото гниеше под навеса, а Маршрутката се окопаваше в Обеля. Вече и аз не бях никакъв моторист, защото те такова нещо като моторист по душа?!?....Пффффф.........мили деца............................
Активен
Страници: 1 2 3 [4]   Нагоре
Изпечатай
www.MotoForum.bgКонцентратMoТoТуризъмKлуб пътешественик (Модератор: Tonyco)Тема: Имало едно време (пътепис)

Отиди на:  

WebMoto.bg - борса за мотори, части, аксесоари, екипировка, гуми



Страницата е създадена за 0.26 секунди с 21 запитвания.