Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
Изгуби ли регистрационния е-мейл?

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията

www.MotoForum.bgКонцентратMoТoТуризъмKлуб пътешественик (Модератор: Tonyco)Тема: Видин-Мездра-Лом /пътепис/
Страници: [1]   Надолу
Изпечатай
Автор Тема: Видин-Мездра-Лом /пътепис/  (Прочетена 1804 пъти)
0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 931


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« -: ноември 19, 2018, 14:39:37 »

    Малко е старо - отпреди две или три години, но...дано ви хареса Very Happy

Значи, мъчеше си ме носталгия по добрите стари времена (а защо старите времена винаги спадат в категорията „добри”, това за мен си беше непонятно), имах някакви два свободни дни (да не повярваш!), Поли беше на работа, демек отпадаше от планирането, а и без това трябваше да тествам Черньо (моторът, който ми късаше нервите от години по разни причини), което пък от своя страна означаваше само едно-че трябва да съм в пределите на милата татковина, та да е по-лесно прибирането с платформа ако се наложи и впредвид гореизброените обстоятелства реших да намина към Видин на сбирката на БАГ. С БАГ нямах кой знае колко общо, като изключим познанството ми с някои от членовете на дружинката, но реших да им се натреса. Не непоканен, разбира се! Чух се с Гошо Видински, уточнихме се къде и кога се събират, декларирах присъствието си, резервирах си хотелче през нета, че да не се чудя къде да отсядам и в уречения ден, врътнах ключа на Черньо и отпраших в посока Видин.

     Въобще не съобразих за ремонта на тунелите по „Хемус” обаче. Викам си, не ми се минава Петрохан-а, че много завои, баири и става бавно работата, а ми се щеше да му поразвинтя малко двигателя, та ако ще има да блокира, да е поне близо до Софето! За миг се поколебах дали да не мина през Дефилето (онова Искърското), ама поради същите съображения като за Петрохан-а се понесох по Хемус. За ремонта се сетих баш тогава, когато видях колоната на километър преди първия тунел. Вече беше късно за каквато и да е реакция. В пристъп на гняв ли, на безсилие ли, не знам, спрях край аварийната лента да поогледам какво се случва с мотора. Позяпах, каквото позяпах, но засега съмнителни течове нямаше (несъмнителни също!), масло си имаше, не беше прегрял, определено не беше блокирал-даже напротив – вървеше си много удовлетворително! Попочесох се, позяпах тъпо плътната колона автомобили, показах среден пръст на някакви дето злорадстваха от консервената си кутия, щото видиш ли на лошия чичко донор нещо матаретката му се е сговнясала и сега седи и пика газ от яд и безсилие! Нищо подобно бе, аланкоооолу, ей сега ще ми дишаш праха, теглих една на консервираните и за да не остане съмнение какво точно им пожелавам, подкрепям думите си с оня гореизложения трипръстов жест!
     Понаврях се нахално в най-дясната колона и като истински англичанин изпреварвах още по-отдясно, почти в тревата, пъплещите автомобили. Криво ляво стигнах до подстъпите към тунела, където спрялата полицейска кола в най-лява лента още повече засили предположенията ми. На всичкият транспортен хаос и някакви се бяха джаснали, та най-лявата лента на практика си беше нефункионираща…
     Имаше още малко мини насам, па мини натам, па втория тунел така, па третия и той, но криво ляво се измъкнах от бутаницата в рамките на 30-40 минути. Значи по-бързото ми беше отишло на кино! Със същия успех можех да си мина и през дефилето и през Петрохан, ама нейсе… Слънчицето напичаше и ме сгряваше, че сутринта си беше малко неконфортно откъм температури и аз бях почти достигнал отбивката за Ботевград. Колебаех се дали да не звънна на Явор (Бавния ездач), щото го знаех, че е с кемперо на Мездра. Нищо не пречеше да мина за по ракия набързо. Време имах достатъчно. Както и да го сучех и завъртах маршрута трудно бих го докарал до повече от 400 км до Видин, което си беше…нищо в крайна сметка. Ранният следобед правех планове да съм там. Спокойно можех да си позволя да кривна тук и там.
     Първото кривване го направих малко след каките, т.е. след като подминах онова широкото край Ботевград. Беше ми супер спешно да спра поне за минутка да свърша някои полезни работи, но не исках да е в района на проститутките, че да не бъда разбран криво. Наслаждавах се на есенното слънчице, любувах се на мотора и природата и викам, абе айде все пак да дрънна една жица на Явор.



    Със Старото се разбрахме да се видим след 15 минути нейде си из Мездра-та, а аз естествено сбърках мястото на явката. Мерих градчето нашир и длъж и накрая съвсем се омотах. Примиренчески звъннах отново, опитах се някакси да обясня като къде ще да съм и принудих Явор и Мира да кибичат на шосето да ме чакат, щото съм си такъв значи, неориентиран.
     Определено ми беше неестествено. Да съм тръгнал с мотора нанякъде и да имам времето да седна на кафе и лафче. Нещо явно в моята натура се беше променило. Като се има предвид, че вечно маршрутите ми са изстискани на максимум и обичайно се опитам да набутам тридневен маршрут в рамките на 20-22 часа…
     Както казах вече, беше ми приятно, ако и да ми беше непривично! Накъде така?- пита Явор. Ми накъде…шляя се. Мисля да мина през Лом, че така и не съм ходил дотам, пък после ще го мислим в движение. Допивам кафето, поседявам, помързелувам, вземам си довиждане с Райна, Мира и Явор и отпрашвам на север към голямата синя вода – Дунав…
     Прави ми впечатление, че все по ми се услажда да седя и се припичам на някоя маса пред чашка с кафе, вместо да ям настървено километрите и да попивам гледките, което хич, ама хич не ми допада като равносметка. Остарявам? Амиии! Глупости! Омързеливил съм се? Не съм от най-немързеливите, признавам си, но не мисля, че и това е причината. Липса на тренинг и загуба на кондиция? Да! Бинго лото, 6 от 49! Ето го разковничето на загадката…
      Сещам се, че Явор ме посъветва за Лом да мина през Монтана, докато на Враца смело завивам вдясно по табелата с нарисувана гемийка и надпис Оряхово. За момент си мисля дали да не мина с фериботчето на другия бряг и оттам тапър тапър да вляза във Видин изодзадзе, идненадвайки всички, ноооо….нещо идеята не ме привлича. Ами мотора… Ами ако блокира… Ама ферибота е туткав… Ама румънски пари нямам и за цвят…. Ууууу, голямо мрънкало съм станал. Викам айде, на Мизия завиван наляво и през Козлодуй (където впрочем също не съм ходил никога) и през Лом и оня циганския Арчар, право у Видин! Наслаждавам се на завоите, на дългите прави и на умопомрачителната природа около мен! Е, с едното око стрелкам към храстите, че да не ме изненада някой фотограф от онея със скъпите снимки, кацнал упорито на капака на някакъв с Ауди, който първо беше решил да ме дръпне, но накрая закроти на 130-140 и аз се виснах да си карам зад него.
     Достигам благополучно Мизия. Добре че има табели, че този район ми е малко тера инкогнита. Тук пътя става преобладаващо преобладаващ с наченки на полуразпад, докато по околовръстното на Козлодуй достига съвършената си форма на пълен разпад





   Отбелязвам със съжаление, че милата ни татковина е наистина София, Варна и отчасти Пловдив и всичко друго е забравена от Господа и управниците дива Индия. Мдааа… Изкачам от прашасалото подобие на околовръстно на асфалта, който е всичко друго, но не и първокласен асфалтов път и внимавайки да не пропадна в някоя яма давам газ към Лом. Гладен съм, а тук в околовръст няма нищо, ама НИЩО. Ни капанче, ни кръчме, ни дори някоя читава отбивка с две липи отпред…
     Десетина километра преди Лом спирам на някаква селска бензинджийница от някаква куча марка. То тук и други няма де! Времето е спряло. Аз също съм настроен на подобна лежерна вълна и се вписвам образцово в безвремието. Бензинджията си довършва телефонния разговор и мудно, запретнал крачолите на анцуга за официално, приближава към мен. Усмихнат, любезен и услужлив е. За миг се оглеждам да не е нещо кур капан и да ме чакат двама-трима със сопи и лопати да ме трепят за 20-те лева дето съм извадил за бензин. Такива не се виждат. Просто момчето е наистина любезно и услужливо. Просто в прованса хората не са толкова стресирани, отчуждени и озлобени, каквото и да си говорим….
    Десетина минути след селото с бензина занавлизам в Лом. Занавлизването е гадно, защото се спускам по някакъв баир оборудван с неравен павиран път, който друска, пързаля и като цяло е неконфортно. Първото ми впечатление от Лом не е ласкаво (за разлика от второто и третото). Спускам се към някакво кръгово, на което май трябваше да завия надясно, доколкото съм разбрал упътванията на Явор, но явно толкова и съм го разбрал, щото се набивам в някаква задънена индустриална зона от типа посттоталитарна приватизирана и разпродадена оглозганица. Вратим се и на втората проба достигам до задоволителен резултат. Надушвам някаква пешеходна улица, която вероятно е центъра на града, а отдясно е пристанищната зона. На първия попаднал ми ъгъл спирам образцово по софийски, зарязвам мотора и размятвам уморени краци да пешеходствам по стъргалото. Приятно място е, не мога да си кривя душата. Звъня на Гошо да го информирам, че все пак ще пристигна за сбирката и да се уговорим къде да се видим. Вали ли те, пита Гошо. Дъжд ли?-надигам взор към небето, в което слънцето жарко припича. Тцъ…дъжд нема. Супер си е времето!
     Помотавам се по все същата пешеходна улица насам натам и накрая откривам това, което всъщност търся – леко невзрачно, но очевидно вървежно като се съди по заетите маси кръчме тип пост соц шкембеджийница. Разполагам се тежко тежко (ама не щото съм тежкар, а щото ми е тежко моторджийското снаряжение, държа да подчертая) на единствената свободна маса на теферич, че вътре нещо не ми се влиза и се наслаждавам на най-вкусната и странна шопска салата, която съм ял някога



Не пропускам и неизменната шкембе чорба (все пак съм от Шкембе Чорба Рейсинг Тийм), почесвам се доволно и съвсем по ганйовски по тумбака и лека полека затътрям уморени нозе в обратната посока по все същата пешеходна зона на Лом









 Значи...доста се учудих като намерих моторa така както си го бях паркирал! Нито беше катурнат, нито обран, нито одран, нито нищо! Скука с две думи... И тривиализъм....
     Нахлузих тежките доспехи, отново вперих взор в небесата, където, да, имаше някакви си там облачета, ама чак пък дъжд? Това, Гошо нещо ме занасяше, ми се чинеше... Сложих каската и ръкавиците и опраших в посока Видин. А Видин беше близо...убеден бях! Карах кротко и мързеливо, а пътят продължаваше да се вие край Дунав. Естествено, карти не ползвах, за Джи Пи Ес само бях чувал от приказки в махленската кръчма, а както вече споделих, по тези земи минавах комай за пръв път.

     Хванах някаква посока, която ми се видя логична и...пътят лека полека взе да изчезва. Заяждахме се с единственото возило, което пъплеше по траповете и бабуните в моята посока – вехт като света мерцедес, който беше в полуразпаднато състояние – стоеше на една страна, вървеше на една страна и естествено от едната страна имаше повече ръжда. Ма ръжда ти казвам, не се шегувам! Притеснявах се не от друго, ами да не вземе да се откине някое отдавна било метално парче и да ме свали със замах от мотора, затова и толкова се напъвах да го изпреварвам! Издебвах не толкова разоран участък от лунната пътека, по която криволичехме, превключвах рязко от първа на втора и се стрелвах с феноменалните 30 километра в час покрай горкият човечец. Съвсем естествено, той не ми оставаше длъжен и на следващият що годе мязащ на път участък, се стрелкаше гневно ръмжейки и обгазявайки против комари. Шантава работа ти казвам! Нещо като надпревара между куц кон и рахитичен охлюв. По едно време човечецът му омръзна от лудата надпревара, или просто му се разпадна окончателно превозното средство и изчезна яко дим нейде назад по трасето. Аз продължавах да пъпля като един горд победител и все повече и повече ме обземаше съмнението, че нещо съм сбъркал пътя! Ама аз да сбъркам пътя?! Е, не! Изключено! Немислимо и недопустимо!
      Спрях... Отляво беше нещото като път, отдясно някакво бунище, а срещу мен димяха някакви комини. По „пътя“ се влачеше нанякъде отчаяна женица. Мислех да я занимая с душевните си терзания, но завалийката тътреше нозе в пепеляка толкова депресирано, че душа не ми даде да я тормозя! Бях сигурен, че само да отворя уста да кажа „а“ и ще се затърчи стремглаво и ще скочи в Дунава...  В крайна сметка никъде не бях видял разклон, че да съм сбъркал пътя, а и облаците в моята посока все повече се сгъстяваха и сгъстяваха, така че грешката беше вярна – пътувах към дъжда! Пътувах към Видин!
     Стигайки до Арчар, вече бях 100% убеден, че грешката е вярна – да, това беше верният път! Оттук вече бях минавал няколко пъти, а и този точно Арчар не можех да го сбъркам с нищо друго! Тук положението беше „мамотракащо“. Тук Господ беше хвърлял черната боя без да пести – черно и всепоглъщащо, а местното пътно беше нацвъкало доволно количество легнали полицаи, та да имат възможност местните да си играят на индианци и апаши с преминаващите тирове, ама...за църните или добро или нищо, чеее...г-н Кънев от Българският Хизмислен Кхомитет ще се яко разлюти...
     Подминах свърталището на ромляните и пътят рязко придоби вид на оправен изглед. Тук вече се движех в съвсем прилично темпо, тук вече беше и валяло. Гошо излезе прав – във Видин най-вероятно валеше. Аааа, море, един па дъжд ли ще ме изплаши?
     Влизайки в града се зачудих как точно да се организирам? Знаех, че ще мина край хотела на път за мястото на сбирката, ама първо докато разпъна катуна, това, онова, да се наглася в „цивилни“ дрехи, щеше да мине маса време, а и трябваше да трамбовам пеш, щото си знаех, че прибера ли веднъж мотора, трудно ще ме накара нещо или някой да го изкарам до утре сутринта! От друга страна, ако не отидех на сбирката с мотора, как пък другите щяха да разберат, че съм с мотор? Я, че ако пък бях някакъв върл измамник и бях дошъл със влака да речем? Мне...нямаше да я бъде и тая... Избрах соломоновския вариант – отивам с все мотора и доспехите на сбирката, поседявам, каквото там поседявам, изпивам една, две, три малки, големи, наливни, бутилирани, каквито и да е там коли и после леви, леви към хотела за гараж, настаняване и преобличане! Речено, отсечено...
     
     Значи…за БАГ какво да кажа? Ами, събират си се хората, карат, веселят се, пътуват си мащабно за разлика от такива локални-регионални играчи като мен. Предвидливо бях спрял скромната си моторетка мааалко по-встрани и съвсем тенденциозно в момента, когато мотопаркинга взе да се запълва със сериозни, лъскави и нови машини от типа на



тихомълком се насочих към хотелчето, където бях резервирал, за да приютя скромният си (но верен!) кон, че някак…да не се чувства неудобно от такива расови жребци, преобладаващо немски при това… Отново се сещам как преди години обикалях наличните шоуруми за мотори в Софето с едно тесте пара в джобето, за да си купя мотор – ей такъв на, лъскав, магазински и как нищо не можа дотам да ме грабне, да плени сърцето и душата ми, че да се лиша от наличните двайсетина хилядарки в полза на съвременната мотоиндустрия.
     Спрях пред хотела като разбира се се паркирах на тротоара до парадния вход като същински селско-столичен бек. Не, тук не можело, любезно, но свъсено ме информира изприпкалата навън рецепционистка! Ей, встрани имали гараж! Давай, вика, вкарай го там мотора! Бе, викам, няма кой да го открадне, не се кахъри, а момичето троснато ми пояснява – не да не ти го откраднат, просто на тротоара не може!
     Половин час по-късно бях отново на епичната сбирка. А тя беше…епична, разбира се. Нещо трудно за описване и нещо, от което отдавна бягах. Не бях за шумни компании, така както и не бях за големи групи за каране на близко или далеч. С някои се познавахме, с други се запознавахме тепърва, с трети така и не се запознахме, но с риск да се потретя – да, сбирката беше удовлетворяващо-епична…

     
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 931


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #1 -: ноември 19, 2018, 14:41:24 »

     Сутрин е...значи.  Спах зле. Някак се чувствам като в командировка. Нямам обяснение защо... Първата ми работа е да погледна през прозореца – небето е кристално синьо и няма и помен от облаци, а температурите най-вероятно са нейде малко над нулата, т.е. нямаше никакъв смисъл от бързане. И без това нямаше да тръгна в тоя сутрешен мраз... Не знам за вас, но аз лично имах някакви комфортни за каране температури и според собствените ми сложни философско-екзистенциални разбирания, при температури под 10 градуса избягвах да карам, защото откровено казано си мръзнех. Да, знам, веднага ще ме оборите, че няма лошо време, има лоша екипировка! Дрън-дрън... Море, каквато и да беше екипировката ми, при студен асфалт и възможни заледявания на усойни участъци от пътя, хич, ама хич нямаше да се чувствам спокойно. Но...хайде, за да спят спокойно господа дървените философи със специалната екипировка и големите мускули, ще го кажем така – според собствените ми потребности и скромна откъм цени, качество и хай-тек качества екипировка, аз избягвах да карам при температури под 10 градуса. Е...поне, когато имах възможност и избор...
     Бавно и мързеливо събирам катуна и решавам съвсем като човек в командировка да ходя да видя какво се случва с обявената в цената на стаята закуска. Барем през това време навън Райчо се понапъне малко да сгрее асфалта. Часът е 7.22. Момата на рецепцията твърдо и безкомпромисно заявява, че тая моята няма как да стане, щото закуската била от 7.30 разбираш ли и това тук да не ти е концерт по желание, та да ми я сервират цели 8 минути по-рано. Викам, е хубаво де, дай поне да си изкарам мотора през това време и без това няма с какво да си убия времето. „Любезната“ изпуфка нервно и изсумтя нещо, което не чух, но интуитивно ми стана ясно, че тая моята няма да я бъде. Повъртях се като муха без глава из фоайето, чудейки се накъде да захвана, когато мадам „да угодим на клиента“ благосклонно заяви, че това, което може да направи за мен е да ми сервира едно кафе, което по височайшата и милост дори мога да седна да пийна ей там на масите за закуска! Реших все пак да се възползвам от офертата, а и откровено казано си имах нужда от кафе. Седнах и докато се чудех какво точно кафе да поискам, момата ми донесе това, което тя бе сметнала за нужно! Със захар ли го пиеш, а? Със захар... Уффф....чакай да видя къде има захар-затрудних неимоверно много девойката с моите тъпи претенции. Захарта беше отнякъде изнамерена, след което ми бе предложена очевидно единствената налична лъжичка дислоцирана в чашка с вода със съмнителен цвят на бара. Странни прийоми, няма що...
       Докато се чудя и мая на тая мода с едната лъжичка, часовникът чукна 7.30. Сърбайки от кафето и чудейки се кога ще ми предложат закуска, съзерцавам момата, която упорито се бори с дистанционното на телевизора. Ама се бори ти казвам! Така отдадено се бори, че дори не обръща внимание на семейството чужденци, които и те видиш ли, са слезли с тъпите си претенции за закуска. Поздравяват, поздравявам и аз, а от представителя на персонала ни вопъл, ни стон... След няколко минути и стотина неуспешни опита да възпламеним телевизора я с телевизия „Планета“, я с някоя друга шукария, момата най-после обръща внимание на наши милости. Обявява тържествено, че вече ми е позволено да ям и ей сега ще ми донесе нещо за ядене, а на слисаните хорица от съседната маса обявява, че им се полага кафе, а за детето чай. Те правят плахи опити да протестират къде на руски, къде на английски, къде на полски, но нъцки – не са познали! Какъв ми ти чай ще искат! За вас кафе, САМО за детето чай, отсича на чист нашенски девойката и им сервира със замах полагаемото им се кафе.
     Хапвам надве натри, слушайки отчаяните опити за комуникация на някакъв език различен от българския на уважаемите гости на хотела и след като ми втръсва да слушам глупостите на момата, просто зарязвам закуската и тръгвам да си диря мотора. Този път ми е позволено да го изкарам от двора с уговорката да не го паля тук, защото е рано и аз послушно го избутвам навън. Събирам си партакешите, казвам едно сухо „всичко хубаво“ , разменям няколко приказки с един преминаващ с колело човечец, който определено не прави разлика между ендуро и редосеялка, но упорито твърди, че е имал точно същия мотор като моя, само, че не черен, дърпам смукача, натискам заветното копче, двигателят избоботва сърдито, излизам на централната видинска улица и с нотки на носталгия от множеството хубави спомени, с които свързвам този град, врътвам газта в посока хоризонта...
     Тъй като единственият план, който имах (за Софето да мина през Тополовград, че си го бях заплюл на картата), снощи Герчев ми го беше разбил на пух и прах и аз поех тотално безпланово да се прибирам отнякъде си...
     Докато умувах дали да мина отново през Лом, или да си цепя по трансевропейската псевдомагистрала Е79, се оказа, че някой ми е подредил плановете без да ме пита. На Е79 имаше някакви знаци, че е в ремонт и е затворен. Ясноооо....Лондон-Калкута не радеше. Оставаше ми чисто и просто пак да мина през Лом, или пък след Арчар да свия към Монтана. Свих в ляво по крайдунавския път и се наслаждавах на завоите и приятното време, поне докато настилката ставаше за наслаждаване...
     Разклона за Монтана го подминах без да имам идея защо. Просто нещо не ми хареса! Подкарах по добре познатият лунен пейзаж към Лом. Всъщност реших да избера този маршрут, отново по „вина“ на Герчев, който ми запали главата с това, че вчера бил посетил кораба „Радецки“, за който аз естествено, с оглед ЕГН-тобях тотално изключил! Просто минавайки през Козлодуй, единственото нещо, с което свързвах това кътче на България беше прословутия АЕЦ, от който бяха останали в експлоатация блок, блок и половина или нещо такова и грам не се сетих, че това е мястото на кораба „Радецки“. А и да си призная, дори да се бях сетил, със сигурност щях да помисля, че горката гемия отдавна е заминала за скрап или пък е продадена на някой мастит местен големец за плаващ бардак да речем...
     Речено сторено... Лом правех сметка да го мина транзит този път,но за сметка на това да вляза в Козлодуй, да се пробвам да посетя „Радецки“. Нито съм кой знае какъв патриот, нито нищо, но все пак за мен има една Света Българска Троица и това са Левски, Ботев, Вазов, та беше срамота да мина оттук и да не посетя частица от миналото на Ботев.
     Както споменах,  Лом го минах транзит. Е...с едно спиране, че нещо успях да се замотая отново и да не нацеля от раз оня баир с павенцата и подскоците . Спрях, питах господин беззъбия циганин, той ме упъти, аз дори успях да го разбера и всеки пое по своя път! Тъкмо си мислех, че има нещо текло по пътя, по и без това лъзгавите павета и излизайки от баира, подавайки газ, разбрах, че наистина нещо се е лиснало от някой преди мен – давайки газ и превключвайки от трета на четвърта, моторът поднесе и като развъртя тая ми ти задница, като почна тея ми ти пируети като бесен кон – не знам как успях да се задържа и да не цопна зрелищно и образцово на паважа! Апропо, имах късмет, че нямаше насрещно движение. Дадох ядно газ до дупка и изцедих моторетката по и без това позволяващата подобни волности дълга асфалтова права. На първата отбивка спрях, че все нещо ме глождеше да не е в машината проблема – я от мен да тече масло, я нещо друго, я гумата ми да е мека, я знам ли и аз... Спрях, поогледах, не видях нищо обезпокоително и мъдро заключих, че повредата не е в нашия телевизор. Е...и нашият телевизор не работеше образцово, защото давайки на контакт, установих, че бензиновата помпа не спира да пълни и отнякъде прелива бензин, но...нямах време да се занимавам с глупости. Беше ми писнало от технически проблеми, а и кой ли не ги беше правил тея карбуратори и все нещо им имаше! Ай сиктир! Някакви си течове ще ми нарушат душевния мир! Как пък не...
     Значи...повъртях се, каквото се повъртях около мотора, позяпах насам-натам, ( а то честно казано, нямаше кой знае какво да се зяпа) и продължих с бясна скорост по дъъъългата права. Почти без да намалям профучах покрай двете ченгета старателно скрили се в крайпътните трънки, ама нейсе...моторът номер отпред нямаше, това беше положението.
     Наближавах Козлодуй. Сетих се за това, дето вчера Гошо ми го разправяше – за дупките по този участък. За това колко са коварни. Коварни и дълбоки. Дълбоки и притаени в сенките на околните дървета. Пътят имаше и някакви доста неприятни напречни прорези, които разлюляваха мотора, попадайки в тях, сякаш бесновата котка се отърсваше от бесовете си. Не беше приятно. Не ми се падаше. Рано ми беше да ходя за гъби в полето. А и не ги познавах. Гъбите де... Върнах газта. Какво ме прихващаше на стари години не знам. Тъпото го карах като Фитипалди – газ до ламарината, спирачка, газ колкото му душа носи, газ, газ и чат пат спирачка докато замиришеше на изгоряло феродо. Черньо се опитвах да го карам по същия начин, макар че нрава му хич не беше толкова благ като на горкото Тъпо! За сметка на това Маршрутката я карах типично пенсионерската. Правех дъъъълги колони от нервни драйвъри по родните пътища. Знам. Мразеха ме. И аз мразех някой да ми се тътри пред мен колкото да не заспи...
     Мярнах някаква табела за „Радецки“. За миг се замислих дали наистина това тясно запустяло пътче е моето пътче, но се сетих, че и Герчев беше споменал нещо подобно. Свих вляво от транконтинеталната ломско-мизийска магистрала и лека полека се заспусках към Дунава.
     Козлодуй ми направи приятно впечатление на фона на останалия Северозапад. Не знам, тук имаше повече пари заради АЕЦ-а ли, друга ли някаква беше причината, но определено беше свежо и приятно местенце. И хич не беше толкова малък града, какъвто беше в представите ми!
     Излязох в края на парка, където беше закотвен „Радецки“. Същият като на картинките в нета! Спрях мотора на просторния паркинг. Разопаковах се и нахвърлях всичко върху мотора. Бях сигурен, че няма да ми изчезне нищо. Защо – не знам и нямам логично обяснение, като се има предвид по кои географски ширини се мотах! Трима-четирима човека се размотаха безметежно напред-назад. Кимнах към зяпналите ме хорица и...се заврях да гледам нещо си по мотора. Сякаш не го бях гледал преди малко. Останал удовлетворен от видяното мушнах ключа в джоба и закрачих с бодра крачка напред. На входа имаше двама чичковци, които срещу крупната сума от 2 лева ме пуснаха да зяпам колкото ми душа сака тая светая светих от нашето минало. Честно казано, бях впечатлен! Очаквах да е много изхабено, неподдържано, занемарено и каквото там се сетите, но мястото наистина си струваше и успя да ме грабне!
     Щракнах двайсетина снимки, че да имам какво да качвам във фейсбук. Майтап бе, Уили! Нищо подобно! Не бях дорасъл още да имам фейсбук! Или по-точно имах, но нито го ползвах, нито имах мераците да качват каквото и да било там!











      Намъкнах доспехите, които си седяха така както ги бях нахвърлял по мотора и бавничко тръгнах през града. Защо бавничко ще кажете? Толкова ли ми бше подействала историята викате? Амиии...нищо подобно! Просто тея хора бяха нацвъкали такива легнали полицаи, че бяха напълно подходящи за тренировка на лекоатлетите ни по висок скок! А може би въпросните съоръжения имаха двояка цел – хем да ограничават пътния трафик, хем да го играят диги при преливането на реката! Ми така де! Все пак бяхме покрай Дунав!
     Тъкмо поприключих участъка с препятствията, мервайки някакво доста апетитно изглеждащо кръчме, някаква идея започна да узрява в мен и аха-аха да ме подмамят пустите му кюфтаци, нещо по мотора издрънча и изпадна. Отбих и спрях. Разхвърлях отново мото-униформата и замислено се загледах зад мотора. Гайка. Някаква си гайка! И затова ли бях спрял? Та тя можеше и въобще да не е от мен!Можеше ама си беше точно от мен. Слюдата съмнително се вееше и дрънчеше при пипане. Изпуфках с досада и започнах да ровя за някакви отверки и ключета в багажа. Убеден бях, че имах. С всяко пътуване ставах все по-подготвен! Ехеее...а беше време, когато тръгвах на път само с резервни мигачи и свещи без ключ за тяхната смяна! А сега?...Притегнах набързо всички гайки, винтчета и болтчета, които ми се сториха, че имат нужда от притягане и отново се заобличах. Нещо вървеше тягостно днешния ден. Много спиране, много мотане, а ей го на- обед дойде. Имах някакви планове за Никопол, Белене, Свищов, но сега засега, не можех да намеря дори изхода от пустия му Козлодуй! Имаше някакви затворени улици, някакви ремонти, някакви си там разкопки и аз в крайна сметка се озовах не където трябва. Гледах тъпо знака забранено влизането и пояснението, че само такива дето имат някакво си там разрешително могат да минават напред. Предполагам се бях набил на входа на АЕЦ-а...
      С много питане и много мотане успях да прецапам накрая през някаква градинка , (а все пак бях с тежък презокеански лайнер, не сте забравили нали) и криво ляво излязох на прословутото козлодуйско околовръстно. 
Щракнах набързо една далечна снимка на централата и отпраших по силно преобладаващия път на изток.



 Та значи…карам си аз по пътя, централата остана нейде зад гърба ми. Продължавам да умувам откъде да мина и още по-продължавам да нямам ясна концепция откъде да я свърша тая работа. То ясно, че Тополовград отпадна геройски отдавна, да не кажем още снощи, но сега това Никопол, Белене, Свищов, та Плевен Панорамата, че не бях ходил от дете там, па…знам ли и аз. Сигурен бях, че време нямаше. Беше си вече къде икиндия, а мен път си ме чакаше, в това число Беклемето, което знайно е, не е от най-бързите трасета… Абе, в крайна сметка, щях да хвърля едно око на Белене (малеееей, каква казарма изкарах тук през една върла снежна зима, преди много, много зими…), преди или след това Никопол (нещо познанията по география бяха избледнели и не можех да се сетя кое след кое следваше) и после надолу към Плевен даге и после класиката Ловеч-Троян транзит и да разкърша мотора по онова гадно Беклеме – пусто да остане! Оттам според зависи или по Подбалкана или магистрала Тракия, ама…има време, да не бързаме…
     Стигнах в Мизия. Там на някакъв мост се курдисах баш на тротоара, да поровя малко из пътната карта на България, че имах дилема – на Т-образното кръстовище пред мен пътните табели констатираха, че: наляво е Оряхово, а надясно…ах, каква изненада – е пак Оряхово! То вярно, че земята беше кръгла и накъдето и да тръгнеш все в Оряхово ще стигнеш, ама чак с толкова свободно време (и пари за бензин) не разполагах!
     Хванах десният път, щото се оказа, че грешката е вярна и наистина и в двете посоки все до Оряхово се стига и за нула време занавлизах в градчето. Тук бях идвал преди години на път за ферибота, но нямах кой знае какви впечатлителни спомени, честно казано, та доста се двоумях дали да губя време във влизане в самото Оряхово, или да си цепя транзит! Пределно ясно ми беше, че за да изпълня цялата си богата програма, трябваше да се прибера в Софето нейде към един нощес, а нещо подобна идея не ме блазнеше! Първо утре бях на работа и второ нощите вече бяха хладнички, а пусто и ЕГН ич не прощаваше!
     Хванах вдясно по някаква табела за Плевен (както вече споделих през цялото пътуване нямах кой знае каква представа накъде точно трябва да пътувам, така че Плевен ми се видя ок) и хванах доволен пътя за…Никопол по плевенската табела.
     Никопол естествено така и не стигнах, щото видиш ли това се оказа някакъв си път директно през нивята на хората за Кнежа, Искър и Плевен, но когато го осъзнах бях почти стигнал в Кнежа и нямах никакво намерение да се връщам назад!
     Кнежа не ме впечатли с нищо, ако трябва да съм честен! Нито бях толкова уморен, нито имах нужда от зареждане с бензин, та да си правя труда да спирам, така че го минах транзит. Пелово, пардон Искър се оказа още по-потискащо-депресивно място, където въпреки, че вече се нуждаех от почивка, също минах транзит. Плевен беше близо и правех сметка там да спра за отмора, кафе и бензин. Тъкмо да преценя какво правя с Панорама-та…
     Е, кво правя с Панорамата? Спирайки на някаква бензиностанция след Долни Дъбник, слънцето така мързелешката ме беше напекло, че мигом ми изпари всякакво желание за културни мероприятия! Викам си, абе я сега като му седна ей тук на масичката отвън на теферич, па като му захапя една ми ти миризлива пура, па като му засърбам туй ми ти кафе… Панорами ще гледам! Ей ти панорама насреща!  Абе, с две думи…балканска му работа!
     След  дълбокосмисленото решение да пропусна културната програма и след като за кратко се помотах като муха без глава из бензинджийницата под изпълнения с подозрения поглед на госпожа служителката, взех едно кафе и тежко тежко се разположих на масичките отвън. Традиционно седнах на място за шестима. Така де...аз самият си заемах място за двама и багаж и това, онова, а и обичах да ми е просторно така да се каже... Тъкмо дръпнах с наслада от пуричката, на която драснах клечката и към мен се приближи усмихнат младеж. Хммм... Познавах ли го? Не го ли познавах? А де? Определено не се славех като голям физиономист и често ми се налагаше да си говоря приятелски с някакви хора, които очевидно ме познаваха, но аз не можех да кажа същото за обратното. Здрасти, колега! – реди младежът- Накъде така? На събора в Сопот ли? Аааа, оооо, мммдаааа, ааа не-отсякох твърдо аз! Не съм към Сопот, а още пък по-малко за събора! Бях на събор и сега си се прибирам! Ама Сопот мисля да го пропусна с пълна сила! Защото ние-продължава младежът- към Сопот, ама с колата, щотооо.... Повече не го и слушах! Алооооу, колегата! Че какъв колега си ми ти, като ми ходиш на МОТОсъбор с АВТОмобил, а?
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 931


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #2 -: ноември 19, 2018, 14:45:04 »

     Плевен преминах по най-идиотския начин, който можах да сътворя! Понеже нямах Бог знае какво желание да влизам в града, а знаех, че пътят за Ловеч е нейде на противоположния му край, направих една панорамна обиколка на плевенското околовръстно или там както и да го наречете пътя за Русе и след като минах на парад покрай всичките налични проститутки в региона, на Гривица направих елегантен обратен и наново занавлизах в града, ама друго си е да е от друга гледна точка! Спрях за кратко, колкото да извадя някаква заблудена муха от окото си (традиционно си карах без спуснат визйор!) и се впуснах в дебрите на града... А, хич не се влизаше в града от тази страна, шъ знайте! Ама хич! Направо си се забих в някакво панелно гето и докато не го обходих нашир и надлъж, така и не налучках верния път към изхода в посока Ловеч! Има няма двайсетина километра навъртях в лутане, псуване и издирване на пустия му път, който беше за зла беда, изчезнал в дън земя...
     Цялата тая работа естествено бая ме изтощи и съвсем закономерно на някакъв крайпътен хан „Шкембе Чорба Рейсинг Тийм“ спря за проверка на местната кухня! Кухнята си беше ок, въпреки сумрачно-призрачният изглед на запуснатия хан и въпреки очевидната експлоатация на малолетни. Сервитьорката беше на видима ранна ученическа възраст, ама тъй е – като си нямат Закрила на детето в дън горите тилилейски, децата вместо на тъпотии си се учат на труд! От малки... Ама, айде, това е една друга, дето не му е момента да я захващаме!
     Ловеч разбира се минах транзит в полусънно състояние, щото то старите хора като се нахранят и им се доспива, но геройски се крепях върху мотора, въпреки че ми костваше доста усилия.
     Оттам нататък нещата бяха повече от прозаични. Троян също минах транзит и след като сипах малко бензинец в задъханата машина, подгоних Черньо нагоре по баира. Беклемето ми беше сравнително познато трасе и се възползвах от топлото време и рехавия трафик, за да се насладя пълноценно на днешното возене! Щото то шкембе чорба шкембе чорба, ама и каране си трябваше! Возане, ако трябваше да задълбаваме в спецификата на един съседен нам говор – сръбския.





   На превала традиционно спрях да се полюбувам на Подбалкана и Средна гора, традиционно щракнах някоя друга снимка и се заспусках лежерно надолу.





   Надолуто не ми беше толкова интересно като изкачването и затова спусках мързелешката, почти по инерция, точно колкото да изнервям и без това изнервените бракя шофери в консервените кутии.
     Оставаха ми стотина километра до Софето. Бензин имах, настроение също. Мислех за Буковски, мислех за Милър, за Селин, за Капоти. За Дзен, за поддръжката на един мотоциклет. За пътуването като самоцел, а не с цел. За БАГ и модерните мотори. За Козлодуй, за Лом, за циганите в Арчар и нищо-не-знаещата мома в хотела от сутринта. За Мездра и Подбалканския. За Слънцето препичащо септемврийски в небето. За това, че като никога, ми се очертаваше прибиране по светло!  Пътят беше прекрасен, животът беше прекрасен, двигателят ръмжеше сърдито в краката ми, а аз исках да съм негър в щата Алабама...значи.
Активен
krasimir77
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: YAMAHA XJR 1300
Публикации: 629


Live to ride


« Отговор #3 -: ноември 20, 2018, 09:49:09 »

forry, ако не си писател - объркал си си призванието! Но ако пишеш - имаш фен в мое лице /и да не пишеш пак  Very Happy/
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 931


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #4 -: ноември 20, 2018, 10:22:08 »

Ами, уви, не се занивам с писане... Работя скучна /за мен/ занаятчийска работа. Все трябва с нещо да си издържам семейството и моторите,  а това с писане не мисля, че би се получило Smile
Активен
boy3m
ниво 1
*
Неактивен Неактивен

Мотор: 04`Keeway KEE110; 08`Honda Transapl XL700V; 88`ETZ 150
Публикации: 36


Ел. поща
« Отговор #5 -: ноември 22, 2018, 17:52:12 »

Ами, уви, не се занивам с писане...

Е да,де....ама ти се получава идеално и увеличаваш феновете с още един. Very Happy
Как успя да ме разсмееш на няколко пъти,...даже. Smile

Що се отняся до това,че изживяното е от преди време-важното е,че си седнал да го опишеш и споделиш с нас,което е похвално. Very Happy
Та като се завъртя думата около това ,се сетих за един пътепис,който съм започнал в един друг форум и май....така ще си остане незавършен. Very Happy

Тук на това място удрям самара(да се сеща "магарето"),че с нетърпение очакваме да разберем какво се случва в Алабама на един негър. tang

Поздрави,
 Mad
Активен
forry
Freerider
ниво 5
*****
Неактивен Неактивен

Мотор: скутерче
Публикации: 931


fory_underground@abv.bg forry
Ел. поща
« Отговор #6 -: ноември 22, 2018, 20:50:43 »

   Амбицирал съм се нещо да си довърша всичките недописани писаници, останали така във времето... Време напоследък ми се намира, за каране не става, та поне пътеписите да си довърша Very Happy
« Последна редакция: ноември 22, 2018, 20:53:14 последно от forry » Активен
Страници: [1]   Нагоре
Изпечатай
www.MotoForum.bgКонцентратMoТoТуризъмKлуб пътешественик (Модератор: Tonyco)Тема: Видин-Мездра-Лом /пътепис/

Отиди на:  

WebMoto.bg - борса за мотори, части, аксесоари, екипировка, гуми



Страницата е създадена за 0.156 секунди с 22 запитвания.