Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
Изгуби ли регистрационния е-мейл?

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията

www.MotoForum.bgПоследни публикации
Страници: 1 ... 8 9 [10]
 91 
 -: януари 21, 2019, 10:09:46 
Започната от forry - Последна публикация последно от forry
     ДЕН ПЪРВИ

     Маршрут: София - Белоградчик - Връшка чука - Неготин - Търгу Жиу - Ранча - Обаршиа Лотрулуи - Брезой - Ръмнику Вълча - Куртя де Арджеш - Капул Пискулуи. Прогнозни километри - 700

Акценти: прохода Трансалпина и манастира в Куртя де Арджеш

    След два часа и половина часовникът иззвъня. И двамата гледахме като отровени. Наспахме се, а? Навреме легнахме, а? Свежи и отпочинали сме, а? Е...няма що. Отново тръгвахме недоспали и уморени да пътуваме... Традиционно...

    Традиционно дръпнахме шалтера и къщурката потъна в непрогледен мрак. Поли заслиза пеша надолу докато аз се суетях около мотора. Кюф, кюф, кюф, кюф.... Вече си знаех урока! Цъкнах копчето от OFF на ON и бавно заспусках към циливилизацията.

     Пътуването тази година се очертаваше лежерно, а посоката беше прозаична – Румъния, Украйна, Молдова и Приднестровието. 3-4000 км за 7 дни с доста зяпане на замъци, манастири и крепости. Замисълът беше за културно пенсионерско мотопътуване. Не беше зле, а и беше взело да ми писва от вечното бързане и гонене на километри и вечно нестигащото време и успокоенията от сорта на „другият път като идваме ще го разгледаме, другият път ще минем специално оттук, за да го видим“ и прочие. Излишно е да казвам, че „друг път“ в 90% от случаите просто нямаше и всичко си оставаше с добрите ни намерения. Затова тази година пътуването беше замислено бавно, славно и с разглеждане на забележителностите!

    Е, типично в наш стил от София за Румъния тръгнахме по най-нелогичният път – през Сърбия. Това си ни беше традиция – по възможност пътуванията ни да тръгват винаги през Сърбия. Пъпът ми беше хвърлен в тая страна вероятно... Още си спомням една тема из форумите „От София до Белоградчик през Долно Уйно“.  Та и ние се впуснахме към замъка на Дракула, но през Белоградчик, Зайчар и Неготин, безсрамно игнорирайки така шумно рекламираният и чакан от няколко петилетки Дунав мост 2...

     Околовръстното и Костинброд ги минахме за нула време. Нормално. В 4.30 нямаше много движение. Притесняваше ме донякъде вечно кърпещият се Петрохан и особено северната му част, където традиционно дупките са доволно дълбоки, че при пропадане в тях човек да губи дори обхвата на мобилния си телефон...

    Беше си хладно, а ние бяхме заложили на лятно облекло, щото е средата на юли, разбир’ш ли, но каквато си я бяхме дробили, такава щяхме и да си я сърбаме. До Белоградчик правех сметка да не спираме никъде. Да минем Петрохан на екс и да спрем в Бедрок да заредим и пийнем кафенце. Вкочанени, криво ляво стигнахме до там, като е излишно да казвам, че Областното пътно (което и да е то) се беше старателно погрижило да не ни е скучно и да не заспим при прекосяването на Балкана, само че ние с рутината на опитен скиор преодоляхме целия гигантски слалом и се спуснахме безаварийно до Берковица и оттам за нула време бяхме в Белоградчик. 

     Спряхме на мегдана. Отчаяно се оглеждахме за някое работещо кафене и комай нямахме богат избор. От трите налични кафенета на площада само едно беше отворено толкова рано  и ние смело се запътихме натам. „Работите ли?“ – „Мдааа...“ – „Две дълги кафета тогава!“ – „Ама нямаме вода и можем да ви направим само нес!“ – „Ами добре тогава“... Мразя нес!... Няма ни цигарите – каза Поли. Изпаднали са някъде!... И запалката я няма!... Мразя да ни няма цигарите! Надигнах се и отидох да търся цигари докато каките в кафенето забъркат оня бълвоч – неса...

    После спряхме да заредим на комай единствената бензиностанция в града. Апропо, тук си отдъхнах успокоен – разходът за тези 200 км беше точно 5.5/100. Явно проблемът с големият разход е бил решен заедно с проблемът с прекъсващото CDI. Там попитахме за посоката на Връшка чука и обясненията си бензинджията завърши с „там дори има табела“, сякаш беше нещо твърде невероятно! Ама то сигурно си беше невероятно като гледах затънтените и забравени от Бога селца, през които минахме на път за границата. А какъв туризъм може да се развива само в района... Ето от другата страна на границата – Раяц – нищо и никакво село, на онова на географията, ама сърбите са си го нарочили за винарско село, направили са му една супер пиар кампания, има табели под път и над път за него, има информация колкото щеш – пораздута и поукрасена най-вероятно и потокът от туристи си върви...и зяпа...и пие вино...и за вкъщи си купува...и местните не седят да гледат с тъп отчаян поглед в земята и да си спомнят за годините на ТКЗС-то, когато в района е кипял живот, подобно на старците по нашите селца, където въобще има останали такива екземпляри...

       60-те километра до Връшка чука комай ги минахме за повече от час, ама това си беше нормално при криволичещото погранично пътче и множеството села, през които минавахме, но в крайна сметка ние и за никъде не бързахме.

     На КПП-то нямаше никой. От българска страна минахме без особен интерес към наши милости. На сръбската митница кротко изчакахме двете коли пред нас. Митничарят дойде, погледна номера да види откъде сме и запита логичното „За дакле?“. Паааа-викам-и да ти кажем, няма ме разбереш... Реално за Румъния, ама оттук, че нещо не ни се минава по новия мост на Видин! Определено не ни разбра...

      В Зайчар не мислехме да влизаме. Правех сметка да спрем за отмора, кафе, плескавица и да понакупим малко евтини цигари (разбирай мека „Дрина“) в Неготин.

      В Неготин спряхме мотора близо до пешеходната част. Времето си гонеше обяд, а слънцето беше напекло безмилостно. Неготин е хубаво място с разкошен пешеходен център с безброй кафенета и много цветя. Донякъде напомняше пешеходния център на Пловдив. Градът беше пълен с млади хора и въобще с хора, които щъкаха насам натам, пиеха кафе по кафаните или просто клюкареха по пейките околовръст.
 


 Продължавам да не мога да си обясня, как така е устроено сръбското общество, но определено и в най-глухият им провинциален град (с изключение на Куршумлия може би) има живот, има млади хора, приветливо е, има препитание и въобще е коренна противоположност на болшинството ни окаяни провинциални градчета със застаряващо и все по-циганизиращо се население!

      Тръгнахме на пешеходна обиколка по неготинския център в търсене на заветните плескавици, но уви, такива не открихме никъде! Или по тази част на Сърбия плескавиците не бяха на почит или ние толкова сме гледали... За сметка на това хапнахме чудесни пици, любувайки се на тунингованата Застава срещу пицарията и строеният пред църквата цигански духов оркестър. 

     

     След Неготин правехме сметка да минем през един не особено популярен граничен пункт, който сърбите бяха открили две години преди нашия Дунав мост, явно с идеята да му „прилапат“ част от трафика. Нямаше лошо, още повече, че преминаването през него беше безплатно, както и впрочем през Джердап между Кладово и Дробета-Турну Северин.

     За целта трябваше да излезем от Неготин в северна посока, но нещо поради напеклото слънце ли, що ли, ме домързя да отворя картата и да погледнем кое, какво, къде и си викам „Абе, карай! Някъде близо беше сякаш. Пък и няма начин да няма табели“. Подкарахме ние по главният път на север. Карахме, каквото карахме. Любувахме се на гледките и си дърдорихме глупости. Въобще настроението беше на ниво! Тук табела, там табела, тук граничен пункт, там граничен пункт – не! Нямаше и помен от такива! А си навивахме километрите със завидна бързина. Чат пат иззад хълмчетата се откриваше гледка към голямата река – Дунав, докато пътят си се виеше покрай разни царевичаци и треволяци.
 


     Викам си или нещо се объркахме (ама как пък баш ние ще се объркаме видиш ли ти!), или този пункт ще се окаже на доста повече километри отколкото си мислех, което леко ни сбъркваше плановете за деня – бях разчел да зареждаме в Румъния и почти нямахме сръбски пари, а от друга страна плануваните малко над 700 км за деня и без това си бяха почти максимума, който можехме да изтискаме от себе си и мотора – все пак това бяха 700 км с няколко прохода и две граници, а не каране по магистрала... От размислите ни измъкна някакво струпване на коли и полицейска кола на пътя – ясно – беше станала катастрофа. Не знам за вас, но мен подобни гледки винаги ми действат доста отрезвяващо и ми влияеха на скоростта! Абе, с две думи – събудих се набързо от обзелата ме лятна дрямка в следствие жегата, пълния стомах и монотонния път.

     Малко след като подминахме катастрофата навлязохме в Кладово. Мдааа... Този град въобще не трябваше да го има в нашия маршрут! Явно за пореден път нещо се бяхме заплеснали и бяхме изтървали отбивката за Прахово, или пък чисто и просто още в Неготин бяхме хванали грешен път... Няма лошо! Лошото беше, че вече със сигурност имахме в дневния си ред едно удължаване на маршрута с минимум 60 км доколкото смътно си спомнях сръбско-румънската география. Просто си излязохме на ГКПП Джердап, което си беше доста по-на запад от плануваното ни пресичане на голямата вода. Спомних си предният път, преди три години, когато отново минавахме оттук с Поли, със същият мотор, в подобна жега, само че в обратна посока – от Румъния към Сърбия – тогава пътуването го правихме по обратния ред – първо Румъния, проходи, ала бала и след това Долни Милановац и Зайчар в Сърбия. Тогава също моторът ми беше скъсал нервите. Нещо беше прегрял, нещо не искаше да пали, нещо гаснеше в движение... Спомням си пияния като кирка сръбски митничар, когото карахме да ни бута, за да запалим, спомням си и срещата ни малко след границата с представители на сръбския мотоклуб „Архангел“, които ме обявиха за определено съмнителен, след като нито си нося бутилка с ракия, нито искам да пия от услужливо предложената ни тяхна...

     Този път моторът си вървеше доволно добре. Сръбският митничар беше трезвен като репичка и много любезен и ни проводи бързо бързо да се изпаряваме към румънско.

    Подкарахме по моста и лека полека започна да ми призлява. Опашката от румънска страна започваше от средата на моста! Сериозна опашка си беше! Спряхме примирено зад последната кола, загасихме мотора и започнахме да се поразхвърляме. Беше повече от ясно, че тук ще откараме доволно доста време! А не исках да минаваме по Дунав мост 2, а? Е? Хак да ми е! Досега щяхме да сме отдавна в Румъния и да сме някъде на хладно по проходите на Карпатите! Да, ама не, както казваше навремето Петко Бочаров. Ще седим на жегата и прахоляка на Джердап и ще съзерцаваме калните води на Дунав...

 92 
 -: януари 21, 2019, 10:05:33 
Започната от forry - Последна публикация последно от forry
Именно поради гореизброените факти и двамата с Поли скочихме като ужилени, когато към 23 часа фарове осветиха гората и се чу бръмчене на двигател на кола! Кой пък беше това? Какво диреше по нощите? Застанах на прозореца и направо ми висна ченето. Кола следвана от линейка! В гората! Посред нощ! Мигом се разсъних и взех да бълвам нещо за мамата, лелята, бабата, цигани, линейки, здравни осигуровки (по-скоро за липсата им) и ползването на спешна медицинска помощ без да си внесъл лев здравни вноски през живота си... Още не си бях довършил тирадата, когато линейката отмина катуна до нас и заби смело и безотговорно навътре в гората! Айде бе! Сънувах ли? Че там пътя беше такъв, че линейка посмъртно не можеше да се изкачи, а и беше валяло и беше сериозно разкаляно! Тук нещо не беше наред! Следяхме безмълвно фаровете и сините буркани как пъплят навътре и нагоре в гората. Ама къде отиваха? Там нито живееше някой, нито беше разумно и нормално да се забива тая линейка натам! Поседяхме, позяпахме, почудихме се. Линейката продължаваше да пъпли нагоре по баира, като отвреме навреме даже пускаше и сирената. Странно... Нещо необяснимо ставаше тук. Мда... Времето безмилостно напредваше и нас ни оставаше все по-малко време за сън. Затова махнахме с ръка и отново си легнахме. Тъкмо се бях унесъл, нова порция светлини освети стаята ни! Този път придружени от странни хриптящи и трещящи звуци! Отново станахме! Тая нощ май нямаше да се спи! Погледнах през прозореца да визуализирам странните звуци от рода на „тряс, хъъърц, хряс, прас“ и отново видях два сини буркана! Абе кво ставаше тука, да му се не знае? Баааавно, много бавно иззад храстите, изплува една пожарна! И точно поради габаритите си камионът трошеше де що имаше покрай пътя, а звуците от трошащи се и стържещи по каросерията клони беше зловещ в нощната тъма. Добре, че бях прибрал мотора в двора и че колите ги нямаше отпред, че иначе не знам как щеше да мине тромавото чудовище от тук! Бавно, клатушкайки се и с трясъка на повалени клони пожарната ни подмина. Моментът, в който Поли каза „Ей сега ще отнесе кабела на циганите“ и къщурката им потъна в мрак! Йес! Това, което ЧЕЗ не правеха месеци наред – да им прекъснат незаконното захранване, го направи пожарната за миг! Признавам си – изкефих се... Виснахме с Поли на терасата като първи клюкарки, колкото да видим, че пожарната закъса на 20 метра след нас и бръмчеше отчайващо и се клатушкаше отчайващо и въобще цялата гледка беше колкото комична, толкова и трагична! Някакви хора се суетяха около тежката машина, тя пъшкаше уморено и се местеше метър напред, метър назад и нищо не се случваше в продължение на 15-20 минути. Полунощ минаваше. Беше ясно, че няма да се спи. Въздъхнах тежко, наметнах си нещо, взех фенера и отидох на разузнаване. „Кво става, момчета?“ – викам. Мигом няколко фенера ме осветиха и някой възкликна „Я, човек!“ Викам, абе то има и доста други човеци тука, ама като им скъсахте кабела и се покриха в миша дупка и не дават никакви признаци на живот! Та кво става викате? Кви ги дирите в дън горите тилилейски? Последва тирада от мамата пиииииииип, лелята пииииииииип, пиииииип, пииип, пиииииииииип, пип, пип, мамата... Някаква паднала от балкона някъде нагоре в гората и се потрошила. Викам, къде бе, хора? Там нагоре няма нито ток, нито вода, нито двуетажна вила някъде, ама щом казвате може и така да е. Отишла линейката нагоре и естествено закъсала, та пратили пожарна, ама никой, викат, не ни каза, че няма път и ние не само, че не можем да се качим нагоре, а и не можем да се върнем, щото закъсахме! Викам, момчета, оттук надолу и дясно, дясно и право надолу през гората ще се измъкнете! Абсурд е с този камион да се катерите нагоре!


Продължавахме да гледаме от терасата какво се случваше. След серия сложни маневри и хряс, прас, тряс, опа внимавай, внимавай ти казвам, колега, събори колеца, след двайсетина минути пожарната си замина. Вече НАИСТИНА беше време за лягане!


Тъкмо се бяхме унесли и фарове отново осветиха стаята ни! Вече си знаехме урока и скочихме като пружинки! Линейката някакси се беше измъкнала и бавно слизаше към цивилизацията... А часът беше един и половина...

 93 
 -: януари 21, 2019, 09:33:56 
Започната от forry - Последна публикация последно от forry
     Ще предложа на вниманието ви един пътепис, който е от едно далеееечно пътуване отпреди 6 (вече) години, не с идеята да ви предлагам притоплени манджи, а по простата причина, че самият пътепис е започнат две години след пътуването в пристъп на някакво обзело ме творческо вдъхновение, след което беше геройски зарязан, защото хем спрях да карам активно, хем ме налегнаха други разни тегоби като градеж на къща, смяна на местоживеене, деца, сватби, здравословни проблеми и прочие убавини. Тази зима явно отново ме е обзела творческата вълна и съм се захванал да позавърша  разните му там половинчати пътеписи, дето ми се подмотват.  Та…казано накратко:
     1. Ако пътеписът ви се стори познат, не е защото всичките ми пътеписи са еднакви (както твърди жена ми), а просто защото половината пътепис се мъдри нейде из интернет пространството, та може и да сте попадали на него.
     2.Ще се постарая да го кача в рамките на 6- 7 порции, та няма да е съвсем „на час по лъжичка“ като предишния… Наведнъж няма да имам нито сили, нито нерви, нито време да го кача, така че…както се казва любезно „това е положението“!
     3.Искам да направя едно хич не маловажно уточнение – снимките към пътеписа са ужасни (дори и аз го осъзнавам), но…от една страна с такава техника сме разполагали, с такава сме снимали! От друга – повечето снимки са правени в движение, което само по себе си е предпоставка за мазаляк с качеството! От трета – за мен винаги картинките са били фон на думите и никога не съм държал на тяхното качество и уникалност! И в случая е така! Та в този ред на мисли, осъзнавам, че предлагам „уникални“ снимки към пътеписа, нооо….в крайна сметка палете моторите и ходете ги вижте на живо! То, като се замисли човек, това е и целта на пътеписите по принцип – някой да се запали по нещо и да ходи да види собственоочноSmile Приятно четене….


     ПРОЛОГ

     Лето Господне 2013-то. Средата на юли. Жега. Градът е пуст. Седя мързеливо на столчетата на тротоара и примижам срещу жежкото слънце. Сърбам шумно от кафето покрито с два слоя прах натикани там сякаш нарочно от прашните летни повеи на безпощадния вятър. Щраквам запалката и паля цигара присвивайки критично очи към мотора. Ще ни повозиш ли, гадино мръсна?... Отговор няма. Аз и не очаквам. Всичко е безпощадно замряло и застинало в лятната мараня. Само китарата на Джон Лий Хукър жално свири блус, докато собственикът и монотонно напява за 1962-ра... Кво става? Накъде тази година? Нещо Иран, Ирак?-пита с любопитство Цецо. Тцъ – процеждам през зъби аз-оставяйки любопитно наострените уши на тайфата на Цецо без нужната им информация. Тцъ. Тази година сме скромни. Ще попътуваме малко. Пътуването ще е както каза Гошо „от крайност в крайност“, но не чак такава, че да си правим труда да стигнем Иран и Ирак...

      Като никога събрах сергията навреме. Бях прибрал „Нещото“ (вехтата ми служебна кола). Бях попрегледал мотора, бях посъбрал нужните ни инструменти и като никога се канех да си тръгна навреме. Винаги, когато затръгвахме нанякъде изникваха сто неща за свършване за в последния момент, но този път не беше така – работа нямаше, шефът ми беше зачезнал нанякъде, моторът беше подготвен. Щях да се прибера навреме да си достегнем багажа, за да може да си легнем навреме, че ни чакаше ранно ставане и отпътуване! Традиционно спяхме по максимум два-три часа преди пътуване, но тази година сякаш всичко беше различно.... Да не повярваш...

       Пуснах кепенците, екипирах се, казах чао на любопитната тайфа вперила поглед в мен и мотора и натиснах копчето на стартера. Кюф, кюф, кюф, кюф, кюф – редеше някак тъжно стартера без помен от живец в двигателя! Чувствах вперените една дузина очи в гърба ми, докато усещах как лицето ми почервенява и вадички пот започнаха да се стичат във врата ми. По дяволите! Лошо начало! Тъкмо се канех да слизам и да се разопаком и погледът ми попадна на копчето за гасене на двигателя – ами да, познахте! Беше на позиция “OFF”! Натиснах копчето и ядно стартирах мотора. Добре че не бях успял да го задавя...

      Подкарах, все още бесен на себе си, из града в посока север към дома. Бях се отказал да мия отново мотора (е, какво, бях го мил вече миналата седмица като минавах на преглед) именно с идеята да не губя ценно време и да се прибера навреме. Спрях единствено да допълня резервоара, защото най-живо от всичко се вълнувах колко ли точно ще ми гори тази година магарето му с магаре. Бензинджията зареди, а аз стоях тъпо и продължавах да гледам невярващ ту в колонката, ту в мотора. Ту в мотора, ту в колонката... Преглътнах сухо. Вадичките пот отново взеха да се стичат по лицето ми. Смятах и не вярвах на сметките си – 9.44/100! Освен, че беше страшно много, но и аз бях разчел бюджета за пътуването при разход от 6.5/100. Просто виждах как бюджетът ни мигом се трансформира и стопява като голяма част от него се изпарява през ауспуха във вид на скъпо струващ дим...

     Ядосан на све дадох газ на мотора и го подкарах по пустата дълга права към дома. Първа, втора, трета, четвърта... Сега ще ти го върна тъпкано, магаре с магаре шантаво! Малко преди да превключа на пета и мотора взе нещо да прекъсва, да присецва и да се люшва ядно напред назад! Отпуши се и ускори напред и тъкмо си реша, че всичко е ок и забие муцуна в земята ... Ускори, прекъсне и забие, ускори, прекъсне и забие муцуна... Гадно. Вече се бях настроил да пътуваме с него, а сега ще трябва да ходя до Обеля да вземам Пежото и да го играем автотуристи вместо мото такива. Че щяхме да пътуваме беше ясно. Това отдавна беше решено. Единствената дилема беше с какво и комай започнах да си мисля, че сме заложили на губещата карта или на куца кобила казано иначе...

    Прибрах се вкъщи. Навреме, както и очаквах. Още беше светло. Кучетата бяха вече твърде стари, за да ме нападнат от засада, както правеха някога, но пък за сметка на това ме нападнаха ордата циганета, заселили се неотдавна току под прозорците ни! „Комшу, комшу, комшу, ма ногу готин мотор имаш, комшу!“ Ъхъ – ядно процедих през зъби аз, бършейки усърдно потта избиваща по челото ми.

     Мамка му! Какво пък му беше станало сега? Защо прекъсваше? И дума да не става да караме така 3-4000 км! Абсурд! Все още имах време да отида да докарам пежото, но реших да направя последен отчаян опит да реша проблема – поразхвърлях мотора и се загледах в CDI-то, демек в електрониката на запалването. Африката имаше потенциален проблем със запалването и аз го знаех – точно по тази причина електрониката беше преправена (според специалните разработки на НАСА, както се бъзикаше Гошо), за да не и бера ядовете при пътуване. Извадих спецкосмическото запалване и сложих резервното, което имах в куфара. Моторът запали без проблем. Обърнах и в облаци от прах отпраших към околовръстното за тест драйв. Направих няколко тигела с максимална скорост (да ме прощават момчетата с радарите, ама това е положението) и нямаше помен от проблем! Ясно – оставахме с резервното непреправяно CDI... Другото отиваше в историята! Върнах се със смесени чувства у дома – хем доволен от решението на проблема, хем с кисел привкус, щото пътуването нещо тръгваше „накриво“. Прибрах мотора с триста зора в двора (ей, това Африката е много тежко добиче), инструктирах кучетата да не се катерят по него и да го пазят и приключихме с приготовленията за тази вечер. Багажът ни беше понахвърлян. Разпределихме парите и документите като преговорихме кой какво и къде ще държи по джобовете си и като никога към 22.30 си легнахме. Бях доволен! Един път да се прибера навреме, да си легнем навреме и да тръгнем на сутринта що годе отпочинали и наспали се!

     А споменах ли, че живеем в една гора, където няма джан джун? Освен нас, тук живееха двете ни кучета, още едно присламчило се напоследък отнякъде, един съсел, който обикновено спеше на прозореца на кухнята и няколко змии, от чието присъствие изпадах в паника и се озъртах по сто пъти като се мотаех насам натам из двора. Освен нас и менажерията в двора ни, както вече споменах, току под прозорците ни се бяха заселили семейство с твърде неустановен (но безспорно голям) брой цигани и малко по-надолу в дерето живееха Лидия и Боби, но тях точно тези дни ги нямаше. Е, имаше и някакви други хора нагоре из гората сякаш, ама честно казано толкова рядко ги засичах, че дори понякога ми се струваше, че си въобразявам, че още някой живее в „нашата“ гора...



 94 
 -: януари 21, 2019, 09:02:08 
Започната от Marto_SMD - Последна публикация последно от Marto_SMD
Реле регулатор за Honda CBR 1000 - три години гаранция
0898736530-Пловдив





Regulator rectifier Honda CBR 1000 - 3 year warranty!
e-mail: Marto_smd@abv.bg

 95 
 -: януари 21, 2019, 09:01:04 
Започната от Marto_SMD - Последна публикация последно от Marto_SMD
Реле регулатор за Honda CBR 1000 - три години гаранция
0898736530-Пловдив





Regulator rectifier Honda CBR 1000 - 3 year warranty!
e-mail: Marto_smd@abv.bg

 96 
 -: януари 20, 2019, 23:22:46 
Започната от spongi - Последна публикация последно от evilution
ВАС, ВАС... Аз намирам статии за ВКС...
Ивъл, ти да не твърдиш, че кипърският застраховател е фалирал заради застраховките ГО, които е продавал у нас? Щото аз друго четох. Фалитът си му е кипърски, а клоновете му тук са затворени заради тамошния фалит. А пък и аз никога не съм твърдял, че застрахователите са на печалба от ГО. Казвам, че не са на загуба и най-вероятно зануляват приходите и разходите. Но като цяло са на печалба заради другата си дейност. Застрахователите по принцип работят с изчисляване на възможния риск, на базата на статистически данни. Както сам отбеляза, ако започнат да се роят дела за искове със задна дата, нещата ще се решават от съда, като се вземат под внимание куп фактори. Практиката показва, че у нас нещата със съда винаги са много трудни. Чак такъв огромен разход за застрахователите ме съмнява да има, но пък всички статии в медиите от лятото насам са насочени все в тази посока - аууууу, какви загуби ще търпят! И те съвсем резонно вдигнаха цените. Изобщо, цялата ни държава се управлява ако не от, то чрез медиите. И който иска да прокара някакъв лобистки закон, или да оправдае поредния пладнешки обир на оголелия народ, първо пуска някоя партенка в медийното пространство и след това прави каквото си е наумил, защото народът вече се е поддал на психозата. А пък Лев Инс отвориха клонове в Италия, Румъния, Германия и Великобритания.

Обикновено са на печалба застрахователите. И от ГО са на печалба, някои нямат друг бизнес на практика. Кипърския (дето не е кипърски) можеше да бъде спасен, ако застрахователя в България има достатъчно ресурс, но явно такъв не е имал. Не съм твърдял, че е фалирал заради ГО у нас, а че изтърва голямото лапане сега с тия 30% увеличение. Което е крайно нелогично. Ей така един обясняваше на адвоката ми как са трудни делата и как няколко други адвоката са му обяснявали, че са трудни. Адвоката му каза да донесе документите и след известно време си взе парите. Без пострадалия да прави нещо друго. На мен са ми трудни някои неща, за други хора не са. Много малко хора си мислят, че застраховките се вдигат съвсем закономерно. Очевидно медиите не работят както си представяш. Хора с по 3, 4 5 МПС-та искат да плащат колкото пенсионери, които едва смогват да плащат за 1.


Нямам повече въпроси!

Веднага след като излезе решението адвоката се обади на жена ми за да и каже, че ако не са минали 5 години, тя и братовчедите и имат основания за обезщетение. Внуците са повече от децата обикновено. Това означава повече правоимащи. Може да добавим сестри и братя със сигурност. Това, че не съм чел тълкувателното решение означава ли, че няма да бъде разширен кръга от правоимащи лица? Защото ще се увеличи със сигурност, заедно с разходите на застрахователите. Не съм го чел, защото не ми се налага, а и има кой да ми помогне. Знам, че адвоката, който ми е приятел се спука да обикаля с месеци в следствие на това тълкувателно решение. Не е човек, който ще обикаля страната ей така напразно с месеци.

 97 
 -: януари 20, 2019, 22:41:55 
Започната от BORIMORT - Последна публикация последно от dani5ride
Имам го от 10 години,първият ми западен мотор,в отлично здраве е и се гледа като малко дете Very Happy
Отделен е въпроса за името,което е получил в живота си-Франкенщаин,това е дълга история.

 98 
 -: януари 20, 2019, 20:31:58 
Започната от iunga-moto - Последна публикация последно от phoenix
Пробвай след като помътнее, да ги изтъркаш с кече. Без пасти.

 99 
 -: януари 20, 2019, 20:26:53 
Започната от spongi - Последна публикация последно от IBenchev
@evilution ти чел ли си това решение мат ВАС, което цитира толкова пъти?

Трябва ли да го чета?


Нямам повече въпроси!

 100 
 -: януари 20, 2019, 20:24:50 
Започната от BORIMORT - Последна публикация последно от ildivvy
Шегувам се,разбира се  Very Happy! Мотора е разкошен! Вече няма такива!

Страници: 1 ... 8 9 [10]

WebMoto.bg - борса за мотори, части, аксесоари, екипировка, гуми



Страницата е създадена за 0.203 секунди с 17 запитвания.